Междинност: екзистенциалното състояние, което наричаме „nepantla“
Може ли междинността да бъде не слабост, а форма на свобода?
Спомням си деня, в който майка ми осъзна, че испанският ми звучи „счупено“. Бях на 12. Тя вече знаеше, че английският ми не е на ниво – бях безполезен като семеен преводач. Но когато ме чу да се затруднявам с една проста испанска дума, разбра, че сме стигнали до момент на криза. Засмя се на глас и смейки се ме попита: „Значи – нито английски, нито испански… y ahora qué? ¿El silencio?“ Макар да го каза на шега, въпросът „И какво сега?“ предизвика тревожност у мен. Същата вечер започнах да упражнявам английския, защото в ума ми тя беше права: ако не мога да говоря добре нито английски, нито испански – какво тогава?
Беше ужасяващо да осъзная, че губя увереността си в испанския, без още да имам такава в английския. Чувствах се сякаш разочаровам всички: родителите си, които със сигурност биха намразили мисълта да спра да говоря испански, и учителите си, които знаеха, че бъдещето ми зависи от това да говоря английски – и то напълно оправдано. Бях притиснат между два противоречиви изисквания и усещах как ме задушават.
Разбира се, бях твърде млад, за да разбера, че това никога няма да се случи: нямаше просто да замълча (да потъна в el silencio), защото не говоря перфектен английски или перфектен испански. Или щях да говоря английски с някакъв акцент, или щях да говоря онзи „счупен“ испански, който чувах белите хора да използват в магазина. Но щях да говоря. Почти четири десетилетия след като майка ми ме попита „y ahora qué?“, испанският ми все още е „счупен“, а английският ми все още е с акцент.
Между инстинкта и сянката: Фройд, Юнг и трудната истина за човешката природа
По-късно през живота си многократно се озовавах в подобни моменти на междунност. Всъщност осъзнах, че идентичността ми – като американец от мексикански произход, като философ, като баща, като човешко същество – се определя именно от тази междинност, от това винаги да съм по средата или между ангажименти, задължения, идентичности и очаквания. Научих и че това разкъсване между задължения или светове не е борба, присъща само за мен. Мексиканските и латино философи имат дума за това: nepantla.
Терминът „nepantla“ се появява в испанските разкази за завладяването и колонизацията на Мексико и е записан за първи път от Andrés de Olmos в неговото Arte de la lengua Mexicana („Изкуството на мексиканския език“) от 1547 г. По-късно отново се появява в популярен речник, съставен от францисканския монах Alonso de Molina през 1571 г. Молина ни дава усещане за централното място на термина в езика науатъл. Срещаме го в думи, означаващи „центърът на земята“ (tlalli nepantla), „вестоносец“ (nepantla quiza titlantli), „разделям на две“ (nepantla tequi, nitla), „пладне“ (nepantla Tonatiuh) и „между крайности“ (nepantlatli), наред с други.
Всекидневната употреба на термина е документирана от доминиканския монах Diego Durán в неговата „История на индиите на Нова Испания“ от 1581 г. Раздразнен от анонимен местен жител, в разрез с колониалните и католическите очаквания, Дуран гневно го пита защо го прави. Мъжът отговаря спокойно, след като отделя време да премисли: „Не се ядосвайте, ние все още сме nepantla.“
Дуран е раздразнен от този отговор и се заема да открие значението на „nepantla“. Още повече се изнервя, когато разбира, че с „все още сме nepantla“ местният жител има предвид, че не може да действа според колониалния или католическия ред, защото все още не е това, което испанците искат да бъде. Той се намира между стария и новия порядък, разкъсван от конфликтни императиви, с неопределена идентичност и в процес на формиране.
Почти 400 години по-късно мексиканският философ Emilio Uranga използва термина в своя „Анализ на мексиканското битие“ (1952). Той го нарича „централната категория на [мексиканската] онтология“, предвид съществуването на съвременния мексиканец между две противоположни истории – испанската и местната. По-късно латиноамериканската феминистка философка Gloria Anzaldúa също използва термина в Borderlands/La Frontera (1987), за да обозначи гранично съществуване „между“ това да бъдеш мексиканец и да бъдеш американец.
Да бъдеш nepantla означава да бъдеш по средата, между, или неутрален (необвързан). Ако си nepantla, трудно могат да те определят. Самото определение на nepantla също трудно се фиксира, но можем да опитаме:
Nepantla е „междината“ между времена, светове, процеси, парадигмални промени. С Gloria Anzaldúa можем да говорим за това да не си нито американец, нито мексиканец, а да съществуваш в лиминалните пространства – „граничните територии“. Или можем да говорим за това да се намираме между времена – между минало, което вече не е достъпно, и странно, несигурно бъдеще, което сякаш винаги и трайно остава извън обсега ни.
Nepantla е „винаги по пътя“, в преход, в средата на процес. В известен смисъл това описва всички човешки същества. Самото ни съществуване може да се види като преход между живота и смъртта. Ние всъщност не знаем откъде идваме и накъде отиваме и затова съществуваме в постоянно състояние на междинност.
Nepantla оспорва западната традиция, утвърждавайки движението като онтологически приоритет пред стабилността.
И nepantla е неутралност – пускане, или заемане на позиция в периферията, наблюдаване на разгръщането на света, историята и живота без твърд ангажимент. Това може да се дължи на избор относно изискванията към нас или на факта, че по някакъв начин силата ни е била отнета, превръщайки ни в зрители или неучастници. И все пак, като утвърждаваме своята неутралност, си възвръщаме контролa върху обстоятелствата, които изискват вниманието или действието ни – казваме „да“ и „не“, защото сме „все още nepantla“.
Привлекателен аспект на термина е, че, както казва Emilio Uranga, „той не се взаимства от западната традиция“. Всъщност nepantla ѝ се противопоставя, настоявайки на прехода, движението и суспендирането като онтологични и екзистенциални реалности, за разлика от сигурността и стабилността. Това е стратегически важно, особено ако целим да се изправим срещу колониалните предразсъдъци и концептуализации. Така колониалните и империалистически деградации на мексиканците или латиноамериканските народи, вкоренени в расистки представи за чистота и цялост, се срещат с концепция, която настоява на контингентността, неопределеността и mestizaje (расовото смесване) като определящи характеристики на човешкия живот.
С други думи, въвеждането на nepantla като философска концепция представлява момент на отделяне между мексиканската философия и западната традиция, която дотогава тя се стреми да имитира. С тази концепция тя се отказва от имитацията в полза на оригиналността; освен това нейното въвеждане представлява намеса, прекъсване и налагане на автентична „американска“ философска категория върху западната традиция – категория, произтичаща от предколониалния местен опит, но приложима и към други преживявания. Уранга пише: „Така пред нас стои, в цялата си чистота, централната категория на нашата онтология – автохтонна, такава, която не заема от западната традиция, удовлетворяваща нашето желание за оригиналност.“
Да бъдеш в nepantla може да бъде плашещо. Плашещо е, защото се усещаш откъснат от предишния си начин на живот и поставен в междинно, несигурно състояние на изчакване — без стабилна опора и без ясна посока. Почувствах това, когато осъзнах, че губя част от идентичността си като човек, който говори испански, а представата за това какъв ще бъда в бъдеще оставаше неясна.
Но това, което тогава преживявах като ужас, всъщност разкриваше и друга страна на nepantla – като форма на свобода. Nepantla означава и „неутралност“. Под „неутралност“ разбираме, че в nepantla си морално, политически или социално необвързан – несвързан със задължение или лоялност към авторитети, места или неща – като местния жител в разказа на Дуран. Изпитваш странно усещане за свобода. Като студент първо поколение в университет, скоро осъзнах, че съм свободен да насоча бъдещето си в множество посоки.
Тези междинни пространства могат да бъдат потискащи, ако наистина не знаем накъде да поемем.
Дори и само по тази причина е полезно да утвърдим своята nepantla – да заявим себе си като в постоянно състояние на преход (от миналото към бъдещето, от раждането към смъртта, от невинността към вината), насочени към едно непознато „още не“, суспендирани в средата на парадигмална промяна, чиято финална фаза остава отвъд разбирането ни.
Нашата nepantla може да се изразява по неочаквани начини. Ние не сме нито либерални, нито консервативни, а нещо по средата; не сме нито богати, нито бедни, а някъде в центъра; не сме нито „за“, нито „против“ най-новата политическа позиция, а неутрални. И тези междинни територии могат да бъдат потискащи, ако действително не знаем накъде да поемем, или освобождаващи, ако разпознаем своята междинност или неутралност като възможност да действаме, без да сме вързани за очаквания или предварително зададени задължения.
Този последен момент подсказва, че е едно да бъдеш nepantla и друго – да се утвърдиш като nepantla или в nepantla. В крайна сметка утвърждаването е ключово. Във време, когато социалният натиск изисква силни политически ангажименти, нашата междинност се превръща в пространство на свобода, избор и личностно израстване, където можем да изберем да се посветим на проекти или идеи, които са важни за нас, въпреки външния натиск и очаквания. Но понеже сме все още nepantla и се разпознаваме като такива, ние сме свободни да изоставим тези проекти или идеи, ако станат потискащи или вредни, да променим мнението си и да растем в неочаквани посоки. Nepantla е свобода.
