Как четири години война в Украйна променят Русия
Почти преди четири години руският президент Владимир Путин обявява по националната телевизия, че въоръжените сили на страната са започнали пълномащабна инвазия в Украйна.
Войната, известна в Русия с официалния евфемизъм „специална военна операция“ (СВО), вече продължава по-дълго от участието на Русия във Втората световна война между 1941 и 1945 г. Потвърдените руски бойни загуби, установени от BBC и независимото руско издание MediaZona, вече надхвърлят 186 000 — почти 13 пъти повече от загубите на Червената армия по време на десетгодишната война в Афганистан през 80-те години, в която участват войници от целия Съветски съюз.
Докато милиони украински бежанци напускат страната, а онези, които остават, преживяват сурова зима, докато руски ракети поразяват енергийната инфраструктура, как се променя Русия през последните четири години?
Al Jazeera разговаря с хора в страната и извън нея, за да разбере как се променя животът след 24 февруари 2022 г.
Животът продължава
Районите в Западна Русия, граничещи с Украйна, като Курска и Белгородска област, попадат под артилерийски обстрели, атаки с дронове и дори сухопътни нахлувания от украински сили, като част от Курска област временно преминава под украински контрол.
„Преди малко повече от година, докато украинските сили все още бяха в този район, удари имаше по няколко пъти на ден“, казва 25-годишният ютюбър Бен the Brit, който се премества в Курск със съпруга си, която е рускиня през 2021 г.
„Това, което може да шокира хората, е колко са свикнали местните — и аз заедно с тях. „Никой не тича към бомбоубежищата при всеки удар. Иначе няма как да живееш — постоянно ще си там.“
Според местния новинарски сайт Fonar.tv най-малко 458 цивилни са убити при украински атаки срещу Белгородска област от началото на войната.
Големите градове като Москва и Санкт Петербург обаче почти не усещат войната, а санкциите, наложени от западните съюзници на Украйна, са по-скоро неудобство.
„Много е скъпо. В шок съм“, казва Андрей, 30-годишен московчанин.
„Все едно си в Европа. И там всички се оплакват от цените. Дори ако купиш само бира, цигари и шоколад, пак оставяш поне 1000 рубли [13 долара] в магазина. Но в Москва покупателната способност очевидно не е паднала особено. Децата се тълпят по опашките в кафенетата на супермаркетите. Целият град е пълен с таксиджии и куриери.“
Все пак някои неща се променят
„Стана много трудно да намериш някои марки“, казва Кирил Ф., 39-годишен фотограф от Санкт Петербург, който настоява фамилията му да не бъде разкривана.
„Могат да се намерят при прекупвачи, но са по-скъпи и вече не се продават в магазините“, допълва той. По думите му някои южнокорейски марки се връщат в Русия. Перални и хладилници LG отново са налични.
Има и китайски марки, но те „не са с качеството на техниката, която получавахме от Германия или Полша“, казва Кирил.
За да заобиколи ограниченията за международни плащания заради западните санкции — например в приложения — Кирил открива банкова сметка в Киргизстан. Това не е непреодолима пречка, но е досадно, казва той.
Кирил обаче е далеч по-малко спокоен относно ограниченията, наложени от собственото му правителство. От 2022 г. Кремъл въвежда строги закони, които наказват това, което нарича „фалшиви новини“ за инвазията. Освен това властите блокират социални мрежи като Instagram и Facebook и затрудняват използването на WhatsApp, Telegram и YouTube, като насърчават държавно подкрепяни алтернативи като RuTube и приложението за съобщения Max.
„В началото ни блокираха Facebook, но малко хора го използваха и просто си инсталираха VPN, а после забраниха и YouTube“, разказва Кирил.
„За обикновените граждани това влошава живота. Младите хора го възприемат като нарушение на личния им живот, което е възможно да прерастне в омраза към държавата.“
Мнения за войната
Проучванията на общественото мнение показват, че войната се радва на широка обществена подкрепа, макар анализаторите да предупреждават, че законите, криминализиращи антивоенните позиции, правят точността на тези анкети трудно измерима.
Братът на 30-годишния Владислав от Саратов в Югозападна Русия се записва като пилот на дрон в руските сили преди месец. Руската армия вече привлича много доброволци чрез щедри заплати, вместо да разчита на наборници.
„В началото мислех, че [войната] е грешка — каква ‘денацификация’ изобщо?“, казва Владислав пред Al Jazeera чрез Telegram, преди набързо да изтрие съобщенията си. Кремъл описва украинското ръководство на президента Володимир Зеленски като пронацистко и настоява, че военната операция цели „денацификация“ на Украйна.
„Но после украинската страна започна да публикува снимки със свастики, есесовски черепи и други символи на фашистка идеология“, казва Владислав, визирайки символи, появили се върху униформите и знамената на някои украински части. „… И двамата ми дядовци бяха ветерани от Втората световна война, Бог да ги прости.“
Сега той казва, че подкрепя войната на Русия срещу Украйна. „Зеленски и цялото му фашистко братство трябва да бъдат унищожени, без повече затвори. … Надявам се брат ми да има голям принос“, добавя той. „Той е страхотен човек, отличен шофьор, а това, че е играл толкова много симулационни игри, ще му помогне да победи всяка нацистка измет в Украйна.“
И Кирил първоначално има съмнения относно инвазията, като я смята за провал на руската дипломация, и все още клати глава, когато вижда проруски военни символи на публични места.
Но с времето отношението му към мира и към либералите става все по-цинично.
„Четяхме и чуждата преса, и либералните анализатори, които ни казваха, че на руската икономика ѝ остават две седмици. А ето ни четири години по-късно — и всичко е наред. Как мислите, какво ще е отношението ни към хората, които ни говореха такива неща?“, пита той риторично.
„Вярвам, че щом вече е започнало, трябва да се върви докрай — до победа“, добавя Кирил. „Ако започнеш бой, не можеш просто да кажеш ‘съжалявам’ и да спреш. Тоест, не подкрепям [инвазията], но не подкрепям и репарациите и всички сходни глупости. Никой няма да ги приеме. Дори сред противниците на войната няма желание за пълно поражение, защото това ще се отрази зле на живота им.“
Остава и въпросът за апатията. Исторически много руснаци се интересуват повече от ежедневното оцеляване, отколкото от властовите игри — тенденция, която продължава и при „специалната военна операция“.
„Всички са в отричане. Почти всички в моите среди са твърдо аполитични и се опитват да игнорират новините“, отбелязва Андрей.
Дезертьорство
Но за някои отричането е невъзможно.
Сблъсъкът с реалността на войната променя мнението на Александър Медведев. След като е отбил както задължителната си 12-месечна военна служба, така и предишна мисия в Сирия, 38-годишният шофьор на камион от Кемерово в Сибир е мобилизиран в елитния Уралски батальон, където служи като картечар в поддържащо подразделение.
„С години ни повтаряха, че в Украйна всичко е пропито с нацизъм и омраза към Русия и руснаците“, казва той пред Al Jazeera.
„Тогава мислех, че това е наказателна операция срещу режима, а не срещу украинския народ като цяло.“
През януари 2023 г. подразделението на Медведев влиза в Луганска област в Източна Украйна и се настанява в изоставена мина. Медведев се смята за късметлия, че е в поддържащо подразделение, тъй като щурмовите групи „губеха 60 или 70 процента от личния си състав за час бой“.
Преминавайки през опустошени украински села и разговаряйки с местните жители, Медведев започва да поставя под въпрос мисията си. „Осъзнаването, че участвам във война, която никому не е нужна, която няма да донесе нищо добро на никого по света, а само ще произведе планина от трупове, вдовици, сираци и нещастни майки и бащи, не ме оставяше“, казва той.
На 7 юли 2023 г. той дезертира и се опитва да се върне в родния си град.
„През първите няколко месеца след завръщането си изобщо не разбирах какво се случва около мен. Някъде имаше война, но тук, в Сибир или Урал, хората живееха сякаш нищо не се случва.“
Изправен пред наказателно преследване за напускане на поста си, Медведев се свързва с организацията Get Lost, която помага на укриващи се от набор и дезертьори. С нейна помощ той успява да избяга в чужбина.
„Много ми липсва родината. Надявам се да се върна, но в една различна страна, в която хората ще започнат да ценят и пазят мира.“
„Да се махнеш по дяволите“
През първата година на войната експерти изчисляват, че около два милиона руснаци напускат страната. Сред тях са млади мъже, страхуващи се от мобилизация, както и хора с дълбоки антипутински убеждения, като 35-годишния Майк от четвъртия по големина град в Русия.
Майк събира една малка чанта и решава „да се махне по дяволите от Екатеринбург“.
Оттогава той се установява в Берлин, където участва в активистка общност, помагаща на хората, останали в Русия. Но постепенно се разочарова както от Запада, така и от либералната руска опозиция.
„Геноцидът в Газа, извършван пред очите ни с явното съучастие на западните елити, разруши всякакви илюзии, които човек може да има за това, че Западът ще помогне на Украйна“, въздъхва той.
Ако Западът не е готов да се намеси по-пряко, казва Майк, компромисът изглежда по-разумен — дори ако това на практика означава поражение за Украйна.
„След четири години ситуацията изглежда наистина мрачна, а тази година, на фона на суровата зимна обстановка в Украйна, режимът на Путин показа най-циничната си, напълно нечовешка същност. Той унищожава гражданската инфраструктура в цялата страна. Това показва докъде са готови да стигнат, за да постигнат целите си.“
Заради трудности с интеграцията или намирането на работа в приемащите ги държави много руски емигранти впоследствие се връщат у дома. Нарастващите антиимигрантски настроения, включително в Германия, също не помагат.
„Животът е добър, но все повече свиквам с имиграционния си статут“, казва Майк. „Не съм планирал да напускам [Русия], но и не си правя илюзии за завръщане.“
