Дейвид Маркъс към Боно: Замълчи и изчезни
Съжалявам да ви информирам, че Боно — застаряващата ирландска поп звезда и фронтмен на групата U2 — отново е в стихията си, поучавайки „нас, простосмъртните“, както винаги прави. Този път става дума за уж „фашистките“ усилия на администрацията на Тръмп да арестува и депортира нелегални имигранти с криминално минало.
Тази седмица групата, която не е създала наистина значима песен от изобретяването на iPod, издава сингъла „American Obituary“, замислен като разтърсващ протестен химн срещу президента Доналд Тръмп, но на практика представляващ безлична песничка — поредното рутинно възмущение на Боно по темата на деня.
Насладете се на този „дълбокомислен“ откъс:
Renee Good born to die free
American mother of three
Seventh day January
A bullet for each child, you see
Случило ли се е до дърво? Можела ли е да кара ски? И дали д-р Сюс знае, че Боно рови в тефтерите му за рими?
Училище за момичета в Иран е било атакувано вероятно „умишлено“, загиват 165 деца
Този позиращ шут използва изключително чувствителната и многопластовата ситуация в Минеаполис, случила се в Минеаполис, при която федерален агент застрелва Рене Гуд, и я представя като хладнокръвно убийство. Боно обаче пропуска да спомене, че Гуд блъска служителя с автомобила си, когато е простреляна.
Това едва ли е незначителен детайл.
Вместо да предложи нещо, наподобяващо истина, Боно разпалва гняв в Америка по волята на милиардерите, които подписват чековете му, продуцират музиката му и мразят Тръмп със силата на хиляда изстрелвания на SpaceX.
Честно казано, достатъчно е. В продължение на 40 години Боно повтаря каузите на всеки левичарски милиардер, греши по повечето от тях, лети с частни самолети, докато се оплаква от въглеродните емисии, и като цяло дразни.
На всяка гала вечер на Clinton Global Initiative — там е и Боно. На всяка конференция за глобалното затопляне, във всяка съмнителна кампания „нахрани децата“, организирана от ООН и облагодетелстваща местни военачалници — да, Боно присъства и там.
Не е пресилено да се каже, че основната роля на Боно през последните десетилетия е да бъде лице на глобалния либерализъм — с цялото самодоволство, което това предполага.
Той със сигурност не е съвременен музикален артист в какъвто и да е съществен смисъл. Публиката посещава концертите му, за да чуе песни от 80-те, а не новите му издания.
Помните ли, когато Apple принудително добавя новия албум на U2 към устройствата на потребителите?
Това се случва, защото никой реално не иска този албум. Ако хората го искаха, нямаше да им го подаряват — щяха да ги накарат да си го купят.
Това разкрива нещо много важно за стимулите, които действат в света на знаменитостите — и може би обяснява защо толкова много от тях, в действителност мнозинството, редовно повтарят леви политически послания.
Сравнете отношението към Боно с това към неговия британски съвременник Мориси, чийто предстоящ албум „Make-up Is A Lie“ години наред не намира издател, въпреки високия интерес, защото засяга темата за ислямския тероризъм и защитава западните ценности.
Мориси никога не „прекланя глава“ пред музикалната индустрия, когато му казват какво да говори или кога да мълчи. Боно живее на колене пред нея, разчита на това и вероятно е твърде вкопчен в навиците си, за да се изправи отново.
Какво послание изпраща това към всеки музикант, актьор или режисьор по света? Посланието е: „Прокарвай прогресивния дневен ред на Сорос — или забрави.“ Можеш да бъдеш богат и известен или да оспорваш догмите на левицата, но не и двете.
Боно очевидно се опитва да се представи като Боб Дилън за поколението Z — икона на университетските протести и отново значим артист. Но е очевидно, че става дума за поза — фалшиво морално възмущение и нова сантиментална балада.
В името на любовта, умолявам Боно най-сетне да замълчи. Всеки може да формира политическите си преценки със или без него — и честно казано, след десетилетия на неговите назидателни речи, второто е за предпочитане.
Протестната музика от 60-те години е значима, защото е органична — част от самата културна среда на времето. Неолибералната преработка на Боно няма нищо общо с гнева на хората, палестинските знамена и радикалните улични групи, които бележат антиправителствените протести през 2026 г.
Песента му е нищо повече от празна пропагандна творба.
По една или друга причина, в продължение на 40 години Боно е издиган като „папата“ на попкултурата — неин морален арбитър и мерило. Той винаги е бил неубедителен в тази роля и е време това вяло господство да приключи.
