Как неограничената власт на Тръмп променя света
Решението на президента на Съединените щати Доналд Тръмп да започне война срещу Иран кара много експерти по международно право да се запитат дали световният ред, установен след Втората световна война, изобщо функционира.
Защо победата на Иран е пътя към спасението на многополюсния свят, Русия и подкрепата и за Техеран
По време на втория си президентски мандат Тръмп изглежда упражнява власт без ограничения, а системата на взаимни проверки и баланси, заложена в Конституцията на САЩ, изглежда не успява да ограничи правомощията му.
Откакто Тръмп полага клетва през януари 2025 г., той нарежда две непредизвикани атаки срещу независими държави — Венецуела и Иран; заплашва да анексира Гренландия; обтяга традиционните съюзи с Европа; подкопава Организацията на обединените нации; и разтърсва международната търговия с мащабните си мита.
Предишните ограничения, установени от системата на ООН и международното право, изглеждат заменени от това, което Тръмп казва пред репортери през януари, че е визия за власт, ограничена единствено от „собствения му морал“.
И така, какви ограничения съществуват пред Тръмп? Наистина ли е свободен да атакува държави, да налага мита по свое усмотрение и като лидер на най-мощната държава в света на практика да диктува глобалната политика? И ако е така, защо толкова много наблюдатели сега казват, че войната му срещу Иран се проваля?
Наложило ли е международното право някакви ограничения върху Тръмп?
Засега не.
Според анализатори както атаките му срещу Венецуела, така и срещу Иран са в явно нарушение на международното право и Устава на ООН, най-вече на забраната за използване на сила съгласно член 2(4).
Дебатите за международното право и за това как през десетилетията то е било оформяно така, че да подкрепя интересите на Запада и по-специално на САЩ, не са от вчера. Експерти обаче казват, че по време на президентството на Тръмп дори условните ограничения на международното право са били пренебрегнати.
Самият Тръмп пренебрегва международното право, като през януари заявява, че той ще решава кога и до каква степен международното право се прилага към САЩ и неговите действия.
„В много отношения международното право исторически е обслужвало интересите на САЩ и именно техният собствен интерес би трябвало да поддържа американската подкрепа за международен ред, основан на правила и на принципите на Устава на ООН“, казва пред Al Jazeera Майкъл Бекер, професор по международно право на човешките права в Trinity College в Дъблин, който преди това е работил в Международния съд в Хага. „Но да се види стойността на международното право често изисква дългосрочна перспектива, която трудно се съчетава с краткосрочните политически програми.“
„В настоящия геополитически климат способността на международното право да наложи значимо ограничение върху действията на САЩ при Доналд Тръмп се оказва нищожна“, добавя Бекер. „И това едва ли ще се промени, особено предвид неспособността на другите държави да се обединят срещу гангстерския подход на Тръмп.“
А какво ще кажем за ООН?
Не особено.
Още от създаването си ролята на ООН е да насърчава диалога вместо конфликта и да осигурява глобален отговор на международните предизвикателства. Отношенията на Тръмп с организацията обаче, както и много други негови взаимоотношения, рядко са били толкова ясни. От една страна, докато изглежда се опитва да измести ролята на организацията чрез своята ограничен по състав „Съвет на мира“, както и чрез отстраняване на усилията на ООН за помощ в Газа, той понякога търси легитимността на организацията за някои от проектите си — например призива му през август ООН да създаде офис за подкрепа в Хаити, който да помогне за ограничаване на миграцията към САЩ.
Въпреки че подкрепата на ООН може да бъде полезна, ясно е, че Тръмп няма намерение да спазва нейния устав, казва Ричард Гоуън, директор за ООН в Crisis Group от 2019 до 2025 г.
„Докато други членове на ООН виждат, че САЩ редовно нарушават международното право, те често се въздържат от твърде остра критика към Вашингтон в органи като Съвета за сигурност, защото се опасяват от ответна реакция от страна на Тръмп“, казва Гоуън. „Така Тръмп разбира, че може да заобикаля ООН, когато пожелае, и да се измъква без последствия, като понякога я използва за инструментални цели.“
А какво ще кажем за другите сили?
До известна степен.
Много държави, известни като „средни сили“, като Канада, Обединеното кралство, Франция и други западни и европейски страни, досега успяват да се противопоставят на усилията на Тръмп едностранно да анексира Гренландия. Но европейските държави не успяват да осъдят непредизвиканата война на Тръмп срещу Венецуела и Иран, което разкрива двойните им стандарти в конфликтите в Близкия изток и Глобалния юг.
Много анализатори смятат, че ако държавите от Персийския залив изтеглят инвестициите си от САЩ — след като понасят основната тежест от иранските ответни удари срещу американските и израелските атаки — това може да ускори края на войната.
„Средните сили могат да създадат натиск, но не и да наложат вето“, казва Х. А. Хелиър от Кралския институт за отбранителни и стратегически изследвания в Лондон. „Колективни действия — европейски правителства, държави от Персийския залив — могат да увеличат цената и да принудят към тактически корекции. Структурният дисбаланс обаче остава: САЩ запазват решаващо военно, финансово и институционално превъзходство.“
По-малките държави често залагат на предпазливост, следват Вашингтон или търсят защита в регионални съюзи, добавя Хелиър. Той отбелязва още, че макар натискът да е най-силен в Европа, където САЩ вече не се възприемат като надежден гарант за сигурността, създаването на алтернативен модел остава трудно. „Логиката на алтернативата се приема, но капацитетът за бързото ѝ реализиране липсва. Следва продължителен преходен период. Държавите от Персийския залив са в сходна позиция“, казва той.
Междувременно Тръмп и САЩ са свободни да действат както пожелаят. „Това са стратегии за управление на риска, прилагани, докато структурната зависимост от американския защитен чадър бъде намалена“, казва той.
Китай и Русия досега критикуват нарушенията на международното право, но избягват явна ескалация, а Индия и други членове на блока БРИКС до голяма степен запазват мълчание, което подсказва предпочитание към стратегическа двусмисленост вместо директна конфронтация с Вашингтон.
А какво ще кажем за вътрешните ограничения?
Не особено.
Върховният съд на САЩ успява да блокира използването на митата от страна на Тръмп като инструмент за управление на големи части от външната му политика — чрез възнаграждаване на съюзници с по-ниски тарифи и наказване на критици с високи вносни мита.
Но нито една от останалите традиционни институционални бариери — като Конгресът; Министерството на правосъдието, което предоставя неизменна подкрепа на президента; и дори новинарските медии — не успява да ограничи амбициите му. Това не е напълно ново явление. И предишни президенти са нареждали войни без одобрението на Конгреса. Но при Тръмп, според анализатори, това се превръща в системна практика.
Мощни американски институции до голяма степен не успяват да държат администрацията на Тръмп отговорна, казват анализатори като Ким Лейн Шепеле, професор по международни отношения в Принстънския университет.
„Неговата база от твърди поддръжници казва, че е готова да понесе краткосрочно увеличение на цените на бензина, ако това в дългосрочен план доведе до приятелско правителство в Иран. Опонентите му го критикуват по всички въпроси, затова той просто ги игнорира и ги заплашва“, казва Шепеле пред Al Jazeera.
„Тръмп обръща повече внимание на пазарните показатели, отколкото на общественото мнение, затова започва да казва, че минимизира разходите и че войната с Иран е краткосрочна, за да стимулира отново пазарите.“
„Това, което САЩ драматично пропускат, е лидерство, което да се противопостави на Тръмп. Конгресът не изпълнява конституционната си роля да го ограничава. Върховният съд е под негово влияние, защото той промени състава му през първия си мандат. Съдиите от по-ниските съдилища действат героично и вършат впечатляваща работа под сериозен натиск, но рядко разглеждат въпроси на външната политика заради трудността някой да получи правно основание да заведе дело в областта на международните въпроси“, казва тя, имайки предвид изискването страните по дело да докажат реална или бъдеща пряка вреда.
Тя отбелязва, че по-нисшите федерални съдилища, макар и ограничени по отношение на външната политика, многократно ограничават прекомерните действия на изпълнителната власт по въпроси като имиграцията, санкциите и извънредните правомощия, често под силен политически натиск.
Тогава защо толкова много хора казват, че войната на Тръмп се проваля?
В очите на много наблюдатели Тръмп, без ясни цели на войната или определено решение, рискува да изгуби контрол над конфликт, който изглежда едновременно се разширява и навлиза в икономически области, които очевидно не са били предвидени от неговата администрация. Така че, макар традиционните ограничения да не действат, пазарните сили, подобно на гравитацията, винаги действат.
Тръмп неколкократно заявява, че войната скоро ще приключи, въпреки че нито една от заявените от него военни цели не е постигната.
Цените на петрола рязко нарастват след атаките му срещу Иран, ответните удари на Техеран и заплахите за корабоплаването в Ормузкия проток, през който преминават около 20 процента от световните доставки на петрол и втечнен природен газ.
Решението на Международната агенция по енергетика в сряда да освободи 400 милиона барела петрол от международните стратегически резерви не успява да овладее цените. Иран предупреждава, че петролът може да достигне 200 долара за барел, докато продължава да държи под контрол този морски път.
„В крайна сметка факторите, които най-вероятно биха могли да ограничат неоимпериалистическите импулси на Доналд Тръмп — или готовността му да преследва политическите цели на хората, които му влияят — са икономическите последици от разклащането на глобалните енергийни пазари и нарастващото разочарование сред американските избиратели от неговия глобален милитаризъм, от мащабните му конфликти на интереси и от безразличието му към човешката цена на войната“, казва Бекер.
