Убийството на Хаменей удря Путин там, където боли най-много — за диктаторите изходът е един: или арестувани, или в ковчег
Американските удари срещу Иран задълбочават параноята на руския президент и желанието му да победи в Украйна. Естествено има и много въпроси на които трябва да се отговори, като например: Кой определя кой е диктатор? Какви са критериите за диктатор? Кой имам право да определя кой трябва да живее и кой да умре? Това ли е начина по който ще продължи да се развива света? Трябва ли всички да ходим с пистолети на кръста и да си решаваме проблемите по примера на САЩ? И още, и още, и още?
Само Владимир Путин e сигурен печеливш от войната срещу Иран
Последния път, когато Съединените щати и Израел бомбардират Иран, журналист пита Владимир Путин как би реагирал, ако върховният лидер на Иран бъде убит при атаката.
„Дори не искам да обсъждам това“, отговаря руският президент.
Тръмп заплашва да прекрати търговията с Испания заради военновъздушните бази
По-малко от девет месеца по-късно, след като аятолах Али Хаменей загива в събота при целенасочен удар, воден от Израел и подкрепен от САЩ, Путин почти няма избор, освен да реагира.
Убийството събужда два от най-дълбоките инстинкти на Путин: дълбоко вкоренената параноя за собственото му дълголетие и стремежа му към политическо оцеляване, определено от победа над Украйна — независимо от цената.
И двата проличават в кратко изявление, публикувано на сайта на Кремъл, в което Путин осъжда убийството на Хаменей като „цинично убийство… извършено в нарушение на всички норми на човешкия морал и международното право“.
Реакцията е по-остра от тази, последвала след залавянето на друг доскорошен съюзник на Русия по-рано тази година — венецуелския лидер Николас Мадуро.
И въпреки това Путин не се обръща директно към държавите, стоящи зад убийството.
Бункерен манталитет
В руските среди смъртта на Хаменей предизвиква сравнения с падението на друг диктатор.
Кадри, заснети с мобилен телефон, на либийския лидер Муамар Кадафи, пребит до смърт след интервенцията на НАТО през 2011 г., оставят Путин „извън себе си“, според руския журналист Михаил Зигар.
„Показаха на целия свят как го убиха. Беше целия облян в кръв“, казва Путин видимо разгневен по време на телевизионна пресконференция тогава.
„Това ли е демокрация?“
През май 2012 г., малко след свалянето на Кадафи, Путин се връща на президентския пост след период като министър-председател.
Той поема поста с очевидната мисия да скъса със Запада и да изкорени вътрешното несъгласие, което обвинява, че действа в съюз с враговете на Русия с цел смяна на режима.
„Именно смъртта на Кадафи се превръща в повратна точка за руската политика — както външната, така и вътрешната“, пише Александър Баунов, старши изследовател в Carnegie Russia Eurasia Center в Берлин.
Фактът, че САЩ и Европа позволяват световен лидер да бъде свален по толкова брутален начин, е възприет от Путин, бивш агент на КГБ, като „върховна проява на предателство“, казва Баунов.
С годините Путин изпада във все по-голяма изолация.
По време на пандемията от Covid чуждестранни лидери и руски официални лица са задължени да стоят на няколко метра разстояние от руския президент.
Контактите с обществеността са — и продължават да бъдат — внимателно организирани.
Покойният руски опозиционен лидер Алексей Навални прочуто го нарича „дядо в бункер“ — намек към разследването на неговия екип за разкошен дворец, за който се твърди, че принадлежи на Путин и включва мрежа от тунели, прокопани на 50 метра под земята.
„Ще ни убият“
Последните събития само задълбочават параноята на Путин.
Свалянето на двама руски съюзници — Мадуро и Хаменей — в бърза последователност подтиква някои прокремълски коментатори да нарушат неформално правило, което се спазва след завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом: да се избягва открита критика към САЩ или към президента им.
Начело на критиките застава бившият руски президент Дмитрий Медведев, който пише, че американската атака срещу Иран е разкрила „истинското лице“ на Тръмп.
Руският телевизионен водещ и пропагандист Владимир Соловьов обвинява САЩ, че се държат „като хищник“, използвайки дипломацията, за да примамят „жертвата си да свали гарда, преди да впият зъби в гърлото ѝ“.
„Осъзнаваме ли, че разговорът за Иран всъщност е и разговор за Русия?“, пита той зрителите си.
Александър Дугин, провоенен ултранационалистически мислител, предупреждава, че Вашингтон може да планира същото и за Русия.
„Един по един нашите съюзници биват систематично елиминирани“, пише той.
„Ясно е кой е следващият както и какво всъщност означават преговорите с такъв враг“, продължава той, визирайки мирните преговори за Украйна, посредничени от САЩ.
Прокремълският сайт Segodnya.ru го формулира директно със статия със заглавие: „Как ще ни убият“.
Фокус върху целта
За разлика от тях, Кремъл възприема далеч по-дипломатичен тон.
Ден след като Путин осъжда убийството на Хаменей, неговият говорител Дмитрий Песков изразява „дълбоко разочарование“, че разговорите между САЩ и Иран се провалят, като същевременно изразява „дълбока признателност“ за усилията на САЩ да посредничат за мир в Украйна.
Но, добавя той, „преди всичко ние разчитаме само на себе си и защитаваме собствените си интереси“.
Посланието е ясно: Путин няма да позволи отношението му към Иран да попречи на целите му в Украйна.
„Най-голямото му оръжие в този конфликт е готовността и способността на администрацията на Тръмп да оказва натиск върху украинците и върху европейците“, казва Сам Грийн, професор по руска политика в King’s College London.
„Затова той няма абсолютно никаква причина да се отказва от това оръжие.“
Каквото и да чувства руският президент, действията му го показват като прагматик.
„Путин няма да рискува личната си сигурност, сигурността на режима си или представата си за руската национална сигурност, за да се хвърли да помага на иранците, севернокорейците, китайците или на когото и да било“, казва Грийн.
За Москва кризата с Иран има и някои плюсове — сред тях перспективата за по-високи цени на петрола, разногласия между Европа и САЩ за това как да се справят с последиците, както и Вашингтон, разсеян от войната в Украйна.
Действията на Тръмп също така подсилват вътрешния и международния наратив на Путин за опасностите от западната хегемония.
Освен това Путин разполага със средство за възпиране, което нито Кадафи, нито Хаменей имат: най-големия ядрен арсенал в света.
Но ядрените оръжия не предпазват от заплахи отвътре.
Ако падането на съюзнически силни лидери засилва страховете на Путин, те вероятно са насочени по-малко към ракетите на НАТО и повече към дворцовите интриги.
Руският президент знае, както малцина други, че диктаторите, които натрупват толкова власт и я задържат толкова дълго, обикновено напускат властта по един от два начина, казва Грийн.
„Или арестувани, или в ковчег.“
