Рисковият ход на Тръмп спрямо Иран има политическа цена
Решението да се тръгне на война е опасен ход, основан на убеждението, че силата може да постигне това, което дипломацията не може — и вероятно ще създаде проблеми на президента през ноември.
Иран иска сделка, но е късно, цените на горивата не ме интересуват, войната е приоритет
Миналия декември министърът на отбраната на САЩ Пийт Хегсет излага Националната отбранителна стратегия на настоящата администрация, като твърди, че президентът Доналд Тръмп е истинският наследник на стратегията „мир чрез сила“ на Роналд Рейгън.
Според Хегсет ключова част от тази стратегия е Доктрината на Уайнбъргър, която определя принципите кога и как Съединените щати трябва да използват военна сила. След това той заявява, че операция „Midnight Hammer“ срещу Иран от миналия юни е „учебникарски пример“ за тази доктрина, като ударите ѝ „унищожават иранската ядрена програма“.
САЩ „придобриха с нурофена“ в Иран, Пекин и Делхи готвят икономическото опелото на Америка
Но какво да кажем за настоящата война срещу Иран? Дали операция „Epic Fury“ също издържа спрямо принципите на Уайнбъргър? Хегсет със сигурност би имал трудности да защити тази теза — а за Тръмп това може да доведе до неприятности.
В реч през ноември 1984 г. тогавашният министър на отбраната Каспар Уайнбъргър очертава шест принципа за военно ангажиране, които до голяма степен са извлечени от уроците на катастрофалната експедиция в Ливан същата година и провалите във Виетнам десетилетие по-рано. Не е изненадващо, че войната на Тръмп срещу Иран не изпълнява практически нито един от тях.
Първо, казва Уайнбъргър, сила трябва да се използва само ако е заложен жизненоважен национален интерес. И макар Иран да е управляван от отблъскващ режим, който натрупва огромен арсенал от балистични ракети, развива ядрена програма и изнася тероризъм в чужбина, САЩ живеят с този режим почти половин век.
Освен това Техеран днес е по-слаб, отколкото е бил от десетилетия насам. Икономиката му е в разруха, подкрепяните от него прокси сили са разгромени от Израел, а съюзниците му в Сирия са свалени от власт.
Списъкът не свършва дотук: ядрената му програма е заровена дълбоко под земята след израелско-американската бомбардировъчна кампания от миналата година; ракетните му запаси намаляват; производствените му съоръжения са повредени; военновъздушните му сили не могат да летят; армията му не може да се придвижва извън границите си; а флотът му е малко повече от крайбрежен флот.
Така че, макар краят на иранския режим да би бил добро нещо, трудно е да се твърди, че отслабен от война, санкции и лошо управление, Техеран представлява достатъчно голяма заплаха за жизненоважните национални интереси на САЩ, за да оправдае превантивна война.
Следват вторият, третият и четвъртият принцип на Уайнбъргър — че преди да решат да използват сила, Съединените щати трябва да имат ясно определени цели, да са напълно ангажирани с постигането им и да разполагат с достатъчна сила, за да го гарантират. В случая с Иран има проблеми и с трите.
От една страна, Тръмп и неговите съветници посочват много различни цели: сваляне на режима, гарантиране, че Иран никога няма да има ядрени оръжия, унищожаване на ракетните способности на страната, разгром на флота ѝ, прекратяване на подкрепата за нейните проксита и тероризма, отмъщение за минали атаки, убили американци, както и гаранция, че Иран никога няма да може да упражнява военна сила извън границите си.
Всичко това, меко казано, е изключително амбициозна задача. Смяната на режим, например, трудно се постига от въздуха, а изглежда Вашингтон няма никакво намерение да разполага сухопътни войски, за да свали режима в Иран, да поддържа ред и да помогне на ново управление да поеме властта.
И макар въздушната мощ в краткосрочен план да може значително да отслаби и унищожи ядрената програма, ракетния капацитет и армията на страната, това са само средства за постигане на определена политическа цел.
Каква политическа цел би била постигната чрез ефективно разоръжаване на Иран? Какво би означавал успех за САЩ? И колко сила би била необходима, за да се постигне това? По тези въпроси администрацията и президентът мълчат.
Накрая идват последните два принципа на Уайнбъргър, които са най-сериозни, но и най-важни в една демокрация. Първият от тях е наличието на „разумна увереност“ в обществената и конгресната подкрепа за планираното действие.
Тук администрацията дори не прави опит. В годишното си обръщение към Конгреса – само дни преди да нареди началото на войната, Тръмп отделя едва три от своите 108 минути на Иран.
Той подчертава, че Иран трябва да изрече „тайните думи“, че няма да се сдобие с ядрени оръжия — думи, които Техеран повтаря от десетилетия — и никога не излага пред обществото необходимостта от война, за да се постигне това или която и да е друга цел.
Освен това, за разлика от двамата си републикански предшественици, които също започват войни в Близкия изток през последните 30 години — Джордж У. Буш и Джордж Х. У. Буш — Тръмп не търси подкрепата на Конгреса.
Вместо това той напълно го игнорира, въпреки конституционната му роля да обявява война.
Следва шестият и най-очевиден принцип на Уайнбъргър: войната трябва да бъде крайна мярка.
А това, което се случва сега, е всичко друго, но не и това.
Два пъти САЩ влизат в преки и непреки преговори с Иран за ядрената му програма и два пъти Тръмп решава да тръгне на война, вместо да види дали е възможно споразумение.
Освен това американският преговорен екип се състои от двама предприемачи, близки до президента — неговия зет Джаред Къшнър и специалния пратеник Стив Уиткоф — и двамата с малко познания за сложността на ядрените оръжия и програми.
Например само дни преди разговорите Уиткоф заявява пред Fox News, че Иран е „на седмица разстояние“ от създаването на „материал за бомба с индустриално качество“.
В действителност обаче Иран не е в позиция да обогатява който и да е от своя уран, тъй като материалът е заровен дълбоко под земята, а няма и доказателства, че страната разполага с работещи центрофуги за обогатяване.
Уиткоф също твърди, че Иран е намекнал, че разполага с достатъчно ядрен материал за създаването на 11 бомби и че този факт е бил скрит от инспекторите.
Но Международната агенция за атомна енергия, която отговаря за проверката на ядрените дейности, добре знае точно колко уран е обогатил Иран, след като Тръмп се оттегля последното ядрено споразумение през 2018 г.
Истината е, че Иран изобщо не е близо до създаването на ядрено оръжие.
Той няма да има капацитет да изгради ракета с далечен обсег, която да достигне САЩ, още много години.
Иран няма намерение първи да атакува американските сили в Близкия изток.
И съществуват и други начини да се адресират тези дългосрочни заплахи.
Решението на Тръмп да започне война не е крайна мярка — това е опасен ход, основан на убеждението, че силата може да постигне това, което дипломацията не може и е напълно несъвместимо с Доктрината на Уайнбъргър, която Хегсет представя като ръководство на администрацията.
Разбира се, подобен ход може и да се окаже успешен.
Но е много по-вероятно да завърши зле — с нов ирански режим, още по-решен да си отмъсти, използвайки терор и други средства, за да отвърне на удара.
Ако това се случи, цената, която Тръмп ще плати, ще бъде значителна.
Точно както Буш плаща висока политическа цена за авантюрата си в Ирак, а предшественикът на Тръмп Джо Байдън плаща скъпо за хаотичното изтегляне на САЩ от Афганистан, така и този ненужен и опасен ход вероятно ще има висока политическа цена през ноември.
