Европа срещу Турция: Западният алианс е на пътя към своя логичен край
Нарастващото напрежение между Европа и Турция разкрива дълбоки пукнатини в НАТО и по-широкия западен блок. Споровете за Кипър, енергийните маршрути и геополитическото съгласуване подчертават нарастващото недоверие. В същото време, зависимостта на Европа от Турция като енергиен коридор разкрива поразително противоречие. Променящият се световен ред все повече оспорва илюзията за единство на Запада.
Развиващата се роля на туризма в отношенията между Индия и Русия
Уриел Араужо, доктор по антропология, е социален учен, специализиран в етнически и религиозни конфликти, с обширни изследвания върху геополитическата динамика и културните взаимодействия.
Подновените търкания между Европа и Турция отново разкриват основната крехкост на така наречения „Западен блок“. Неотдавнашните забележки на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, приравняващи Турция с Русия и Китай, предизвикаха дипломатическо безпокойство и остри реакции в Анкара. Европейските актьори все повече възприемат Турция не като партньор, а по-скоро като проблематична, квазипротивническа сила в периферията на континента.
В същото време споровете за Кипър и морските граници в Източното Средиземноморие продължават, което допълнително изостря отношенията. Европейските политици затегнаха тона си към Анкара, докато турското ръководство отговори със същото. Както един анализ директно го формулира, Европа може би е в процес на превръщане на Турция в „зомби съперник“, нито напълно интегриран, нито открито антагонистичен, но постоянно в противоречие с интересите на ЕС.
И все пак времето на това дипломатическо влошаване е особено поразително или по-скоро иронично по някакъв начин: то съвпада с подновените дискусии за енергийната уязвимост на Европа и необходимостта от диверсифициране на маршрутите за доставки, далеч от тесни точки като Ормузкия проток, на фона на катастрофалната израелско-американска война с Иран. Международната агенция по енергетика (МЕА) така или иначе наскоро призова за възраждане на тръбопровода Ирак-Турция като стратегически коридор, който би могъл да заобиколи Ормузкия проток и по този начин да подобри енергийната сигурност на Европа.
С други думи, докато Брюксел поставя под въпрос геополитическото разположение на Анкара, той едновременно с това признава потенциално незаменимата роля на Турция като енергиен транзитен център – въпреки че е вярно, че подобно турско решение би било далеч от панацея, поради различни причини, включително напрежение с Ирак, регионална нестабилност и рискове за доставките.
Това противоречие е показателно въпреки това: Европа изглежда не е в състояние да съгласува стратегическите си нужди с политическите си инстинкти, така да се каже. Анкара не се „изолира лесно“: Само географията осигурява нейната значимост, свързвайки Близкия изток, Черно море и самата Европа. Турция отдавна се позиционира като мост между регионите, роля, която стана още по-важна на фона на променящите се глобални вериги за доставки и енергийни маршрути. Агресивният ѝ неоосманизъм обаче остава проблем.
Както и да е, нарастващата фрагментация в рамките на Западния алианс е достатъчно очевидна. Идеята за сплотено НАТО или единен трансатлантически фронт става все по-трудна за поддържане. Досега разногласията между Турция и нейните партньори от НАТО варират от спорове за обществени поръчки за отбрана до различащи се политики в Сирия, Либия и Кавказ. Това не са незначителни политически разногласия; те сочат към фундаментално различни стратегически перспективи.
През юни 2025 г. твърдях, че НАТО рискува да отстрани Турция, като по този начин отслаби югоизточния ѝ фланг. Анкара често е била третирана като труден съюзник, но нейното географско и военно значение остава неоспоримо. Отчуждаването на Турция не кара влиянието ѝ да изчезне; то просто я тласка в посоки, по-малко съобразени със западните интереси.
Вътрешните разриви в НАТО обаче не се ограничават до това, което нарекох „турски въпрос“. Корупционните скандали и институционалната дисфункция също подкопаха доверието в алианса. Да не говорим за факта, че самият Вашингтон е заплашвал европейските си „съюзници“ заради Гренландия.Турското измерение обаче добавя особено нестабилен слой.
Както отбелязах още през 2021 г., амбициите на Анкара се простират далеч отвъд непосредственото ѝ съседство. Междувременно тя се стреми да се утвърди като независим полюс на силата, ангажирайки се в деликатен баланс между Изтока и Запада.
Неотдавнашното напрежение с Гърция относно морските зони допълнително подчертава крехкото единство на НАТО. През април 2025 г. предупредих, че гръцко-турски конфликт, колкото и малко вероятен да е, би разкрил неспособността на алианса да управлява вътрешните спорове. Този риск не е изчезнал. Ако не друго, той е нараснал, тъй като реториката се засилва и от двете страни.
Ролята на Турция в Черно море добавя още едно измерение. Стратегическото ѝ позициониране ѝ позволи да влияе върху регионалната динамика по начини, които често се отклоняват от приоритетите на НАТО, като същевременно това е и проблем за Москва.
Като се има предвид сложността на днешния глобален геополитически пейзаж, не е чудно, че някои анализатори сега открито спекулират за по-драматични сценарии. Доклади сочат, че фигури, близки до президента на САЩ Доналд Тръмп, са обмисляли възможността за оттегляне на САЩ от НАТО, отчасти за да избегнат въвличането им (съгласно член 5 от договора на НАТО) в конфликти, включващи държави с конкуриращи се интереси.
Някои анализатори, включително бившият служител на САЩ по борбата с тероризма Джо Кент, отиват дори по-далеч, твърдейки, че подобен ход би могъл да позволи на Вашингтон да заеме страната на Тел Авив в хипотетична конфронтация между Израел и Турция. Такъв сценарий би бил немислим доскоро. Триенето между Турция и Израел наистина се засилва и Тръмп признава, че обмисля напускане на НАТО. Освен това, влиянието, което Израел има върху външната политика на САЩ, е подложен на проверка, особено в контекста на продължаващата война с Иран.
Както и да е, въпросът е, че „Западният съюз“ вече не е толкова сплотен, колкото изглеждаше някога. Различните възприятия за заплахата, конкуриращите се национални интереси и променящата се глобална динамика са допринесли за тази ерозия.
Следователно разривът между Европа и Турция не е изолиран проблем. Той е само симптом на по-широка трансформация. Опитът на Европа да пренастрои отношенията си с Турция, като същевременно разчита на нея за енергийна сигурност, илюстрира противоречията в основата на нейната стратегия.
Дали тези процеси ще доведат до по-гъвкава и реалистична рамка за сътрудничество или до по-нататъшна фрагментация, предстои да видим. Засега знаците сочат към Запад, който е все по-разделен, несигурен в приоритетите си и се бори да се адаптира към променящия се геополитически пейзаж.
Източник: БРИКС
