Как Пакистан успя да помири САЩ и Иран
Исламабад, Пакистан – Малко под 90 минути оставаха до крайния срок на президента на Съединените щати Доналд Тръмп да унищожи „цивилизацията“ на Иран късно във вторник, когато той отново се включи в любимата си социална платформа Truth Social.
Новата реалност: Преговорите между Вашингтон и Техеран, какво означава новата сделка с Иран
Той съобщава, че се е съгласил на двуседмично примирие с Иран след почти шест седмици бомбардировки.
Малко след това иранският външен министър Абас Арагчи потвърждава примирието в X, давайки на света възможност отново да си поеме дъх.
Последен шанс за мир: защо Ванс се включва в посредничеството между САЩ и Иран
Въпреки това много неща остават неясни. Тръмп твърди, че Иран ще позволи безпрепятствен транзит през Ормузкия проток, докато Арагчи заявява, че преминаването през водния път ще трябва да става под егидата на иранските въоръжени сили. Бързо се появяват и други ключови въпроси: Включен ли е Ливан в примирието? Съгласили ли са се САЩ да позволят на Иран да продължи обогатяването на уран? Приел ли е Тръмп списъка от 10 ирански искания или го разглежда само като отправна точка за разговор?
Но има и нещо, което свързва както изявлението на Тръмп, така и твърденията на Арагчи: признание за централната роля на Пакистан като посредник, който успява да върне дълбоко недоверчивите воюващи страни обратно на масата за преговори.
Тръмп казва, че се е съгласил на примирието „въз основа на разговори с министър-председателя Шахбаз Шариф и фелдмаршал Асим Мунир от Пакистан“, като добавя, че те „са поискали да отложа разрушителната сила, която се изпраща тази вечер към Иран“.
Арагчи е още по-щедър в похвалите си към Пакистан. „От името на Ислямската република Иран изразявам благодарност и признателност към скъпите си братя Н. Пр. министър-председателя на Пакистан Шариф и Н. Пр. фелдмаршал Мунир за неуморните им усилия да прекратят войната в региона“, заявява той в изявление, като добавя, че Иран е приел примирието „в отговор на братската молба на премиера Шариф“.
Шариф, който малко преди това публично призовава САЩ и Иран да приемат примирие, публикува отново 90 минути по-късно, подчертавайки това, което може да се окаже най-значимото дипломатическо постижение на Пакистан от години.
„С най-голямо смирение имам удоволствието да обявя, че Ислямската република Иран и Съединените американски щати, заедно със своите съюзници, се съгласяват на незабавно примирие навсякъде, включително в Ливан и на други места, В СИЛА НЕЗАБАВНО“, пише той, като кани двете делегации в Исламабад в петък „за по-нататъшни преговори за окончателно споразумение, което да уреди всички спорове“.
До сряда следобед Шариф вече разговаря директно и с иранския президент Масуд Пезешкиан. Очаква се официалните преговори да започнат в Исламабад в петък с американска делегация, която потенциално може да бъде водена от вицепрезидента Джей Ди Ванс, придружен от пратеника на Тръмп Стив Уиткоф и зетя му Джаред Къшнър, които преди това участват в диалог с Иран преди войната.
Войната, която започва на 28 февруари, когато САЩ и Израел нанасят координирани удари, при които е убит върховният лидер Али Хаменей и са поразени военната и ядрената инфраструктура на Иран, отнема живота на повече от 2000 души в Иран за пет седмици, нарушава приблизително една пета от световните доставки на петрол и заплашва да въвлече регионалните сили.
Фактът, че тя е поставена на пауза, макар и временно, е резултат от седмици на изключително трудна дипломация, която малцина вярват, че Пакистан може да осигури.
Първоначални стъпки и балансиране
Дипломатическата ангажираност на Пакистан започва почти веднага след първите американско-израелски удари във войната, до голяма степен зад кулисите.
Когато първите удари поразяват Техеран, външният министър Ишак Дар, който е и заместник министър-председател, се намира в Саудитска Арабия, където участва в среща на Организацията за ислямско сътрудничество. В рамките на часове Министерството на външните работи на Пакистан излиза с изявление, а Дар се обажда на Арагчи, за да изрази солидарност.
До 3 март Дар вече се обръща към Сената на страната, очертавайки позицията на Пакистан. „Пакистан е готов да улесни диалога между Вашингтон и Техеран в Исламабад“, казва той пред законодателите.
Вътре в страната междувременно избухват протести. В Карачи демонстранти се опитват да щурмуват консулството на САЩ на 1 март, при което загиват най-малко 10 души.
Шиитското мюсюлманско население на Пакистан, оценявано на 15 до 20 процента от приблизително 250-те милиона жители на страната, следи внимателно ситуацията. С нарастването на сектантското напрежение Мунир свиква шиитски духовници в Равалпинди и предупреждава, че насилие в рамките на Пакистан няма да бъде толерирано.
В същото време Исламабад е изправен пред множество проблеми. Страната остава ангажирана с това, което официални лица описват като „открита война“ срещу афганистанските талибани. Освен това се бори с нарастващи разходи за гориво поради прекъсвания в корабоплаването през Ормузкия проток и притеснения относно паричните преводи от пакистански работници в държавите от Персийския залив.
На 12 март Шариф пътува до Джеда заедно с Мунир, за да се срещне със саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, изразявайки „пълна солидарност“, като същевременно призовава за сдържаност на фона на нарастващите ирански атаки срещу държави от Залива.
Това е деликатен баланс. Пакистан трябва да поддържа пакта си за взаимна отбрана с Рияд, подписан през септември, без да бъде въвлечен в пряка конфронтация с Иран — своя югозападен съсед, с който споделя близо 1000 км граница.
Камар Чийма, изпълнителен директор на базирания в Исламабад институт „Санобер“, твърди, че ранното осъждане от страна на Пакистан на американско-израелските удари се оказва решаващо.
„Когато Пакистан осъжда американските удари,“ казва той пред „Ал Джазира“, „тогава Пакистан печели доверието и на иранците. Тази роля като глобален миротворец е резултат от лични дипломатически инвестиции в Иран и защитата на международното право.“
Масуд Хан, бивш посланик на Пакистан в ООН и САЩ, казва, че регионалните играчи търсят „надеждност, безпристрастност, последователност, сдържаност и резултати“.
„Ние отговаряме на тези критерии и постигнахме резултати по всички показатели“, казва Хан пред „Ал Джазира“. „Не търсихме стратегическа изгода. Спечелихме доверието им.“
Войната ескалира, докато дипломацията се задълбочава
В нощта на 16 срещу 17 март израелски удари убиват Али Лариджани, секретар на Върховния съвет за национална сигурност на Иран и, след смъртта на Хаменей, една от най-влиятелните фигури в Техеран.
На 18 март израелски самолети удрят „Саут Парс“, най-голямото газово находище в света, което Иран споделя с Катар и което осигурява около 70 процента от вътрешното производство на газ в Иран.
Атаката предизвиква нова вълна от ирански ответни удари по енергийната инфраструктура в Залива, което води до рязък скок на цените на петрола и газа.
На този фон Дар пристига в Рияд на 18 март за среща на 12 външни министри, свикана от Саудитска Арабия.
Срещата завършва със съвместно изявление, осъждащо действията на Израел. Турция и Пакистан отказват да си служат с по-остър език, който би могъл да подкопае доверието на Исламабад в Техеран, според официални лица, запознати с обсъжданията в Рияд.
Именно в Рияд се оформя и четиристранен формат, обединяващ Пакистан, Саудитска Арабия, Турция и Египет.
Бетюл Доган-Акас, доцент по международни отношения в Анкарския университет, казва, че този формат възниква отчасти поради разделения в дипломацията на държавите от Залива. Докато някои страни, като Обединените арабски емирства, към края на март все повече губят търпение към Иран и обмислят ответни действия, други, макар също да са недоволни, продължават да настояват за деескалация.
„Разногласията в рамките на Съвета за сътрудничество в Залива относно примирието и дипломатическия диалог с Иран създават нужда точно от такъв тип посредник,“ казва Доган-Акас пред „Ал Джазира“, като добавя, че връзките на Пакистан и с двете страни го правят най-логичен избор.
От 22 до 23 март официални лица потвърждават, че Мунир разговаря директно с Тръмп. Дотогава американският президент вече обявява петдневна пауза на ударите по иранската енергийна инфраструктура, сигнализирайки готовност за дипломатическо решение.
На 23 март Пакистан официално предлага да бъде домакин на преговорите. Шариф повтаря предложението публично часове по-късно в X, отбелязвайки Тръмп, Арагчи и Уиткоф.
Първоначалните реакции са смесени. Съобщения сочат, че разговорите могат да се проведат в Исламабад в рамките на дни, като Ванс, Уиткоф и Къшнър са посочени като възможни членове на американска делегация.
Иран обаче отрича, че преговори вече текат, докато Белият дом се опитва да охлади спекулациите. „САЩ няма да преговарят чрез медиите,“ казва говорителката на Белия дом Карълайн Левит.
На 26 март Дар потвърждава, че САЩ са споделили с Иран чрез Пакистан предложение от 15 точки. То изисква ангажименти относно ядрената програма на Иран, ограничения върху балистичните му ракети и отваряне на Ормузкия проток.
Техеран отхвърля предложението и отговаря с контраоферта от 10 точки, изискваща прекратяване на военните действия, облекчаване на санкциите, репарации, признаване на суверенитета му над протока и изтегляне на американските сили от региона.
Позициите на двете държави остават далеч една от друга. Но фактът, че и двете предложения минават през Исламабад, подчертава централната роля на Пакистан.
На 29 март външните министри на Пакистан, Саудитска Арабия, Турция и Египет се събират отново в Исламабад. Преди срещата Шариф провежда продължителен разговор с Пезешкиан — втори в рамките на пет дни.
След разговорите Дар пътува до Пекин, което отразява нарастващото участие на Китай. Той се среща с китайския външен министър Ван И, като двете страни очертават инициатива от пет точки, включваща примирие, ранен диалог, защита на цивилните, възстановяване на корабоплаването през Ормузкия проток и по-голяма роля на ООН. Във вторник Тръмп потвърждава, че Китай изглежда също е изиграл роля в насърчаването на Иран към преговори.
Някои критици определят ролята на Пакистан като тази на посредник-преносител на съобщения, но Иштиак Ахмад, почетен професор по международни отношения в университета „Куайд-и-Азам“ в Исламабад, отхвърля това.
„Преносителят предава, но Пакистан оформя последователността, времето и рамката на предложенията,“ казва той пред „Ал Джазира“. „Той има влияние върху всички страни.“
Доган-Акас казва, че Техеран избира Пакистан за посредник умишлено.
„Смятам, че това е стратегически избор — вместо като посредник да се представя силна държава с американска военна база, посланието да бъде предадено посредством друга регионална страна,“ казва тя.
Факторът Мунир
В центъра на ролята на Пакистан стои началникът на армията Мунир.
Връзката му с Тръмп датира от началото на миналата година, когато Пакистан арестува предполагаемия извършител на бомбения атентат при „Аби Гейт“ в Кабул през 2021 г., случил се, докато хиляди афганистанци се опитват да избягат след превземането на властта от талибаните. При тази атака загиват 13 американски военнослужещи.
Но отношенията им наистина се задълбочават след краткия конфликт между Пакистан и Индия през май, когато Тръмп публично заявява, че е посредничил за примирие — твърдение, признато от Пакистан, но отхвърлено от Индия.
Този епизод открива пряк канал между Мунир и Белия дом. Оттогава той посещава Вашингтон два пъти, а Тръмп многократно публично го хвали.
Пакистан поддържа връзки и с фигури, близки до администрацията на Тръмп, включително чрез бизнес контакти, свързани със семейството на Уиткоф.
Самият Тръмп признава връзките на Пакистан с Иран, казвайки пред журналисти, че пакистанците „познават Иран много добре, по-добре от повечето“, след като приема Мунир на среща на обяд през юни.
Ахмад обаче предупреждава да не се преувеличава ролята на личните отношения.
„Личните отношения помогнаха да се ускори вземането на решения в критичен момент, но посредничеството не се основава само на това,“ казва той пред „Ал Джазира“.
„То се опира на институционално съгласуване между гражданското и военното ръководство на Пакистан и на продължителна ангажираност с Вашингтон през последната година. Дори ако личностите се сменят, каналът, който Пакистан изгради, вече е институционализиран,“ добавя той.
Чийма твърди, че причините са и свързани със самата роля на държавата.
„Тръмп разбира, че в целия мюсюлмански свят това е единствената държава с ядрен потенциал и тя може да промени хода на историята,“ казва той, визирайки Пакистан.
Обратно броене към примирие
Именно в неделя, на християнския празник Великден, напрежението достига връх. Докато папа Лъв XIV призовава за мир от Ватикана, Тръмп отправя остро предупреждение в Truth Social.
„Вторник ще бъде Ден на електроцентралите и Ден на мостовете, всичко в едно, в Иран,“ пише той, заплашвайки да взриви всички мостове и енергийни съоръжения, ако страната не отвори отново Ормузкия проток.
Иран отхвърля тези твърдения, но зад кулисите пакистанските власти засилват дипломатическите усилия.
До понеделник Пакистан предлага двуфазен план за примирие, като Мунир поддържа контакт с Ванс, Уиткоф и Арагчи.
Тръмп първоначално отхвърля плана. Той поставя краен срок — 20:00 часа във вторник по вашингтонско време (полунощ по Гринуич) — и часове преди изтичането му предупреждава за катастрофални последици.
„Цяла цивилизация ще загине тази нощ, без възможност да бъде възстановена,“ пише той. „Не искам това да се случи, но вероятно ще стане.“
Според официални лица Мунир продължава да ангажира и двете страни в последните часове, докато голяма част от дипломацията остава извън публичното внимание. Публичният призив на Шариф идва около пет часа преди крайния срок.
Развръзката идва малко след това.
Когато Тръмп обявява примирието, а Иран го потвърждава, незабавният ефект е видим.
Цените на петрола спадат с 16 процента. Ормузкият проток се подготвя да отвори отново за първи път от пет седмици. А Исламабад е готов да се превърне в център на дипломатическа активност.
Какво следва?
Временното примирие не е мирно споразумение. Върховният съвет за национална сигурност на Иран го определя като победа, но същевременно предупреждава, че „ръцете ни са на спусъка“.
Ключови различия остават нерешени, а очакванията за предстоящите разговори са предпазливи.
Въпреки твърдението на Шариф, че Ливан е включен, офисът на израелския премиер Бенямин Нетаняху заявява, че споразумението не обхваща Ливан, а израелски удари там в сряда убиват десетки и раняват стотици.
Въпреки това анализаторите казват, че ролята на Пакистан бележи значителна промяна.
Страна, която не участва в преговорите, довели до ядреното споразумение с Иран от 2015 г. или Авраамовите споразумения, сега се позиционира в центъра на голям дипломатически процес.
„Това е първият път, когато Пакистан едновременно управлява активно посредничество в конфликт между двама противници при продължаваща военна ескалация без САЩ и Иран да имат пряк контакт помежду си,“ казва Ахмад“, казва Ахмад.
Доган-Акас предлага по-предпазлива оценка, отбелязвайки, че Пакистан няма дълга история в посредничеството в сравнение с държави като Кувейт, Оман или Катар.
Според нея резултатът отразява връзките на Пакистан в Залива и подобряващите се отношения с Вашингтон, а не дълбоко институционализирана посредническа роля.
Когато Пакистан дискретно съдейства за пътуването на държавния секретар на САЩ Хенри Кисинджър до Пекин през 1971 г., ролята му остава непризната години наред.
Този път признанието идва почти веднага — както от Вашингтон, така и от Техеран.
„Нашите усилия тази година са продължение на посредничеството, което осъществихме между САЩ и Иран през 2025 г.,“ казва бившият дипломат Хан.
„Но този път залозите бяха много високи. Не искахме да видим най-богатите държави в мюсюлманския свят разрушени, нито светът да бъде тласнат към по-широк конфликт.“
Той отправя и предупреждение.
„Нито едни отношения не са гарантирани в дългосрочен план. Показателна е близостта между Тръмп и Моди през първия мандат на Тръмп и последвалото ѝ разпадане,“ казва той, визирайки охладняването на отношенията между американския президент и индийския премиер Нарендра Моди по време на втория мандат на Тръмп.
Въпреки това той смята, че Пакистан вече е постигнал траен резултат.
„Крайният успех ще зависи от изхода на процеса, но дори на този предварителен етап Пакистан вече си извоюва място в дипломатическите хроники,“ казва Хан.
