В задълбочен анализ за РИА Новости, политическият обозревател Дмитрий Бавирин разглежда тектоничните размествания в европейската архитектура след отстъплението на Виктор Орбан. Кой ще заеме мястото на „черната овца“ в Брюксел? От Румен Радев до Роберт Фицо – текстът прави дисекция на зависимостите и геополитическите дефицити на новите претенденти.

Мария Захарова:„Всяко семейство си има черна овца.“, коментар по адрес на Киев и изопачаването на историята

Ерата на Орбан: Повече от опозиция, тя бе димна завеса

Виктор Орбан не беше просто основният вътрешен враг на брюкселската бюрокрация; той изпълняваше далеч по-сложна и многопластова роля. В продължение на години унгарският премиер служеше като своеобразна димна завеса, зад която се криеха много други европейски лидери. Те мълчаливо споделяха неговия скептицизъм по отношение на безконтролната миграция, загубата на национален суверенитет и самоубийствената икономическа конфронтация с Русия, но нямаха смелостта да го заявят публично. Орбан обираше пешкирите, понасяше ударите на санкциите и медийните линчове, докато останалите се възползваха от пробитите от него дупки в европейския консенсус.

Цената на това бунтарство обаче се оказа колосална. Будапеща бе подложена на безмилостно финансово изнудване, като достъпът до фондове в размер на 18 милиарда евро бе пресечен. Този икономически натиск изцеди унгарската икономика и подкопа електоралните позиции на „Фидес“. Сега, когато Орбан обяви своето оттегляне, европейските политолози трескаво търсят неговия наследник. Проблемът е, че наличният „материал“ изглежда некачествен, компрометиран или фатално зависим от трансатлантическите господари. Както подчертават анализаторите на Поглед.инфо, липсата на автентичен суверенитет у претендентите прави техния бунт по-скоро театрален, отколкото стратегически.

Българският фронт: Румен Радев и тежестта на „Троянския кон“

Едно от най-често споменаваните имена в този списък е това на българския президент Румен Радев. В контекста на провеждащите се избори в България, Радев се възприема като фаворит, чиято партия „Прогресивна България“ застрашава статуквото. На Запад цари истинска паника. Валери Хаджер, евродепутат и близък съюзник на Еманюел Макрон, открито предупреждава пред Financial Times, че Радев може да формира прокремълско правителство в критичен за Европа момент. За Брюксел Радев е „Троянският кон“ на Путин, който чака своя час в задния двор на Съюза.

Радев: Украйна не трябва да получава военна и финансова помощ

Радев притежава профила на силния лидер – боен пилот, генерал-майор, човек с безупречна военна кариера и огромен личен рейтинг. Той се противопоставя на антируските санкции и още от началото на конфликта в Украйна предупреждаваше, че военната победа за Киев е илюзия. Българите, според социологическите проучвания, остават най-проруски настроената нация в ЕС, което създава естествена почва за „орбанизация“.

Тук обаче идва голямото „но“. Проблемът на българския бунт е в самата държавна структура. България е далеч по-малко самодостатъчна от Унгария и е фатално зависима от европейските субсидии. Историческият опит показва, че българският политически елит е лесен за пречупване. През 2022-2023 г. правителството в София организира тайни доставки на оръжие за Украйна, заобикаляйки волята на народа и президента. С влизането на страната в еврозоната – ход, срещу който Радев протестираше, но не успя да спре – инструментите за натиск от Брюксел стават още по-мощни. Бунтът на Радев рискува да остане само на ниво реторика, а реалната власт да се изплъзне през пръстите му.

Словенският мираж и чешкият прагматизъм

В Словения Янез Янша се завръща на голямата сцена. Наричан „мини-Тръмп“, той споделя много от консервативните ценности на Орбан, но с една фундаментална разлика – Янша е яростен русофоб. За него подкрепата за Украйна е обсесия, граничеща с политическа мания. Той екстраполира борбата на Словения за независимост върху днешния конфликт, което го прави неприемлив партньор за Москва и неадекватен заместник на балансираната линия на Орбан. Русофобията на Янша обезсмисля неговия евроскептицизъм, тъй като го вкарва директно в коловоза на Вашингтон.

Подобна е ситуацията и с Андрей Бабиш в Чехия. Макар да не се интересува от съдбата на Украйна и да критикува военната истерия, неговото минало е обременено от скандала „Врбетице“. Именно при неговото управление Чехия се превърна в първата държава, официално обявена за „неприятелска“ от Русия. Бабиш може и да иска да възстанови отношенията с Москва, но е твърде затънал в шпионските игри на ЦРУ, за да бъде възприеман като надежден суверенист.

Италианското разочарование и словашката надежда

Джорджа Мелони, която мнозина виждаха като наследник на Орбан в голямата европейска  политика, се оказа най-голямото разочарование за консервативните среди. Тя може и да не харесва брюкселската бюрокрация, но е фанатично предана на НАТО и Зеленски. Нейният атлантизъм е по-силен от нейния патриотизъм, което я прави просто по-красиво лице на същото статукво.

На този фон Роберт Фицо в Словакия изглежда като най-стабилната фигура. Неговото напомняне, че „руснаците коленичат само за да си връзват обувките“, е музика за ушите на онези, които търсят алтернатива. Фицо обещава да блокира антируските санкции и споделя скептицизма на Орбан към миграцията. Но и тук има уловка – Фицо е ляв политик, който искрено вярва в идеята за Европейския съюз. Неговият конфликт не е с институцията, а с хората, които я управляват. Той не иска да руши системата, а да я направи по-компетентна, което го ограничава в ролята на системен играч, макар и с остър език.

Наследникът в собствения двор: Петер Мадяр

Парадоксално, но най-близкият до образа на младия Орбан се оказва неговият вероятен наследник в Унгария – Петер Мадяр. Той носи същия плам и характер, които Орбан притежаваше преди четвърт век. Въпреки че Мадяр все още се опитва да намери общ език с Брюксел, неговите твърди позиции срещу миграцията показват, че сблъсъкът е неизбежен. Както често се случва в политиката, разочарованието от еврочиновниците е само въпрос на време. Мадяр е в позиция, в която много скоро ще разбере, че в днешна Европа един еврооптимист се превръща в еврофоб само след половин час разговор с Кая Калас или Урсула фон дер Лайен.

В крайна сметка, търсенето на нов Орбан разкрива дълбоката криза на лидерството в Европа. Повечето претенденти са или твърде слаби, или твърде зависими от евроатлантическите структури. Оригиналът беше уникален продукт на специфично историческо време, което вече изтича. Новите „бунтари“ изглеждат като бледи копия, които Брюксел лесно може да дисциплинира или изолира. Истинският суверенитет изисква не само смела реторика, но и икономическа независимост, каквато малко държави в днешния ЕС могат да си позволят.

Източник: Поглед инфо