Съжалявам, Киър Стармър, Близкият изток вече не се вслушва във Великобритания
Когато британският премиер Киър Стармър пристига в Персийския залив тази седмица, посланието е ясно: Великобритания се завръща, готова да играе стабилизираща дипломатическа роля в регион, който отново е на ръба. Провеждат се срещи, публикуват се изявления, препотвърждават се съюзи.
Краят на една ера, разпада на западния модел и раждането на новия световен ред
Хореографията на дипломацията е изцяло налице.
Но реалността, която се разгръща около него, разказва различна история.
Цената на петрола отново скочи над 100 долара за барел след новия провал на САЩ в Персийския залив
Докато Стармър се придвижва между Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Бахрейн и Катар, решенията, които действително имат значение, се вземат другаде. Крехкото примирие между Съединени американски щати и Иран се оформя във Вашингтон и Техеран.
Израел продължава ударите си по Ливан, заплашвайки да компрометира целия процес по уреждане на конфликта. Регионалните сили непрекъснато адаптират политиките и действията си, реагирайки бързо на развиващата се обстановка и преценявайки интересите си в движение.
Великобритания, въпреки присъствието си, не влияе върху развитието на събитията. Това не е просто временен проблем, а най-ясният досега признак за дългосрочен упадък: Обединеното кралство вече не е решаващ фактор в Близкия изток. В най-добрия случай то остава второстепенен глас в разговор, воден от други.
Британското правителство настоява, че това е момент за дипломация, а не за военна ескалация. Стармър внимателно се дистанцира от пряко участие на Обединеното кралство в конфликта, подчертавайки законността, сдържаността и необходимостта от дългосрочна стабилност. На повърхността това изглежда премерено — може би дори мъдро.
Но дипломация без влияние е представление. Неудобната истина е, че Великобритания не е пренебрегвана случайно. Тя е заобикаляна, защото вече не носи тежестта, която някога имаше.
Центърът на тежестта се измества. Съединени американски щати все още доминират западното ангажиране, макар и непоследователно. Регионалните сили — от Иран до държавите от Залива — стават все по-настъпателни, оформяйки резултатите според собствените си условия. Дори в рамките на Европа други държави понякога демонстрират повече яснота и целенасоченост.
Великобритания, за разлика от тях, изглежда несигурна относно собствената си роля.
Това не се случва за една нощ. Ерозирането е постепенно, но целенасочено. Войната в Ирак разрушава доверието в целия регион и затвърждава възприятието за Великобритания като последовател, а не като лидер. Брекзит ограничава дипломатическия ѝ обхват и отслабва влиянието ѝ, без да бъде компенсиран с ясна и последователна глобална стратегия.
Но ако има един въпрос, който кристализира този упадък, това е Газа.
От началото на войната на Израел в Газа — широко определяна от правни експерти, правозащитни организации и все по-голяма част от международната общност като геноцид — Великобритания последователно се придържа към израелската линия, без да предложи адекватен отговор на мащаба на разрушенията.
Тя се колебае да призове за примирие, докато цивилните жертви нарастват. Поддържа политическа и военна подкрепа в моменти, когато международният натиск би могъл да промени хода на събитията. Докато се разгръща хуманитарна катастрофа, гласът на Великобритания остава предпазлив, условен и — за мнозина в региона — съучастнически.
Доверието в Близкия изток не е формално понятие. То се печели — и губи — чрез конкретни действия. Държава, възприемана като прилагаща международното право избирателно, не може убедително да се представя като посредник. Правителство, което говори за сдържаност, но допуска ескалация, не може да очаква да му бъде поверена роля в деескалацията на конфликта.
Това е контекстът, в който Стармър пристига. Критиците вече предупреждават, че посещението му рискува да изглежда като дипломация без последствия — думи без действие. Amnesty International предупреждава, че без съществени промени в политиката, особено по отношение на Израел, призивите на Великобритания за стабилност ще имат малка тежест. В целия регион Обединеното кралство все по-често се възприема не като независим актьор, а като пристрастен. Това не са идеологически критики. Те отразяват начина, по който Великобритания се възприема днес.
В дипломацията възприятието се превръща в реалност.
Събитията от последната седмица правят това недвусмислено ясно. Докато Великобритания говори за осигуряване на корабоплавателни маршрути и подкрепа за прекратяване на огъня, други решават дали то изобщо ще се задържи. Докато Стармър призовава за деескалация, Израел ескалира. Докато Обединеното кралство се позиционира като посредник, то все по-често отсъства от разговорите, които се водят от двете страни.
Дори най-близкият му съюзник изглежда го възприема по различен начин. Съединени американски щати, под ръководството на Доналд Тръмп, не само маргинализират Великобритания, но и открито се присмиват на колебанието ѝ.Това публично пренебрежение, някога немислимо, днес вече почти не буди изненада.
Стратегията на Стармър изглежда се основава на убеждението, че по-сериозен и професионален тон може да възстанови позициите на Великобритания. Че компетентността може да замести влиянието. Но дипломацията не се изчерпва с имидж. Тя не може да бъде възстановена само чрез поза. Изисква последователност, независимост и готовност за заемане на позиции с последствия.
Великобритания не прави това. Вместо това се опитва да балансира между съюзничество и релевантност — и остава без нито едното.
Налице е по-дълбока промяна. Близкият изток вече не е регион, в който западните сили могат да заемат централна роля. Регионалните актьори се утвърждават, създават нови съюзи и все по-често заобикалят традиционните посредници. В тази среда значимостта не се дава по право.Тя трябва да бъде спечелена.
Великобритания все още не се е адаптирала. Засега посещението на Стармър е показателен момент — не заради това, което постига, а заради това, което разкрива. Държава, която някога претендира за централна роля, сега се оказва в периферията, говореща в разговор, който вече не се оформя от нейния глас.
Великобритания не губи мястото си в Близкия изток за една нощ. Тя постепенно и съзнателно го жертва в името на съюзничество, мълчание и удобство.
И сега, когато се опитва да говори, открива, че никой не слуша.
