Мир на ръба на пропастта: Ливан между израелската офанзива и призрака на нова война
На фона на крехкото примирие в Ливан президентът Джоузеф Аун се подготвя за това, което някои определят като „историческо посещение“ във Вашингтон. Изглежда, че президентът на САЩ Доналд Тръмп може да го притисне към среща с израелския премиер Бенямин Нетаняху. Ако тази среща се състои, тя ще бъде първата в историята.
Германия срещу натиска на Тръмп: стратегията на Мерц в новата трансатлантическа криза
Но една символична среща няма да бъде достатъчна, за да разреши конфликта в Ливан, който има дълбоки исторически корени и широк геополитически обхват.
Въпреки примирието Израел продължава да окупира части от южен Ливан. Целта на продължаващата операция, както я определя министърът на отбраната Израел Кац, е създаването на „зона за сигурност“ върху цялата територия южно от река Литани – район, който представлява 10 процента от националната територия на Ливан.
На цивилното население е забранено да се завърне по домовете си, докато израелските сили продължават с бомбардировките и масовите разрушения. Нетаняху изглежда използва наратива за „унищожаването на „Хизбула““, за да прикрие това, което всъщност представлява кампания на масово разрушение и принудително разселване.
Важно е да се отбележи, че окупацията на земите южно от река Литани не е само военна цел за Израел. Тя е и исторически стремеж.
През 1918 г. Ицхак Бен-Цви – бъдещият втори и най-дълго управлявал президент на Израел – и Давид Бен-Гурион – бъдещият първи министър-председател на Израел – публикуват книга, озаглавена „Земята на Израел“, в която двамата автори описват „нашата страна“ като простираща се от река Литани до залива Акаба.
През 1919 г., по време на Парижката конференция – официалната среща на победилите съюзнически сили за определяне на мирните условия след края на Първата световна война – делегация на Световната ционистка организация, водена от Хаим Вайцман, представя меморандум за еврейска държава, простираща се до река Литани, както и върху Синай и други територии отвъд границите на днешен Израел.
По време на войната през 1948 г. новосъздадената израелска държава насочва поглед към южен Ливан – страната с най-малката армия в региона. През октомври същата година израелската армия завладява село Хула, без да срещне съпротива. Повече от 80 беззащитни жители са убити. Основният извършител на това клане, Шмуел Лахис, е осъден на едва една година затвор, а след президентско помилване през 1955 г. става генерален директор на Еврейската агенция.
Много села, като Кадас и Салиха, разположени до ливанско-израелската граница, стават свидетели на подобни кланета и депортации. Междувременно, в резултат на това, което палестинците наричат Накба („катастрофата“), 100 000 палестински бежанци са принудени да се преселят в Ливан. Настоящата демография на южен Ливан трябва да се разглежда именно в светлината на тези процеси и травми.
Следващите десетилетия на конфликт също оформят южната част на Ливан. Достатъчно е да се спомене, че през 60-те години много шиитски райони в южната част на страната нямат течаща вода, електричество и достъп до светски училища, тъй като ливанската държава инвестира едва 0,7 процента от публичните разходи в региона. Това пренебрежение се превръща в основа за политизацията и мобилизацията на шиитското население през следващите десетилетия.
Началото на Ливанската гражданска война през 1975 г. е основно резултат от съчетанието между дълбоки вътрешни разделения и дестабилизиращото присъствие на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която действа като „държава в държавата“ и извършва трансгранични атаки срещу Израел.
През март 1978 г. Израел започва операция „Литани“ – мащабна инвазия в южен Ливан, целяща да унищожи базите на ООП и да създаде буферна зона, което води до масово разселване на цивилни и разполагане на мироопазващи сили на ООН.
Някои представители на шиитската общност приветстват изгонването на ООП от юга от страна на Израел. Но когато израелската армия нахлува отново през 1982 г., скоро става ясно, че тя няма намерение да си тръгне. Това ускорява политическата мобилизация на ливанските шиити – като „Хизбула“ е една от основните последици от този процес.
През следващите десетилетия „Хизбула“ се превръща в една от основните заплахи за сигурността на Израел. Групировката използва южен Ливан за изстрелване на ракети по северен Израел и извършва нападения срещу израелци и на други места.
„Хизбула“ също така изгражда тесни отношения с най-големия враг на Израел след 1979 г. – Ислямска република Иран. Тези отношения се развиват от идеологическа зависимост до жизненоважно стратегическо партньорство.
Докато иранският режим първоначално възприема „Хизбула“ като ключов елемент в износа на своята революция, днес той я разглежда като най-ефективния си регионален актив и първа линия на защита срещу експанзионистичните цели и политики на Израел в региона. Техеран прехвърля военни технологии на своя ливански съюзник, предоставяйки му модерни ракети, дронове и киберспособности.
Макар да е вярно, че „Хизбула“ представлява заплаха за Израел, не може да бъде пренебрегнат огромният дисбаланс във военната мощ. Между 2007 и 2022 г. организацията Air Pressure документира 22 355 незаконни нарушения на ливанското въздушно пространство от израелските сили. За периода след 7 октомври 2023 г. Channel 4 съобщава, че израелските атаки в Ливан превишават тези на „Хизбула“ в съотношение 5 към 1. За годината след примирието от 27 ноември 2024 г. Временните сили на ООН в Ливан (UNIFIL) документират близо 7800 въздушни нарушения от страна на Израел.
За Иран, „Хизбула“ и Израел продължаващата война се превръща в екзистенциален конфликт. За ливанското правителство „Хизбула“ е едновременно заплаха за стабилността и единственият коз срещу Израел в този контекст. За САЩ, въпреки военното присъствие и политическата ангажираност, войната е поредното военно приключение.
Какво означава всичко това за настоящата динамика и търсенето на решения? Могат да бъдат направени поне четири извода.
На първо място, няма военно решение на това, което всъщност е политически проблем; използването на сила може единствено да влоши ситуацията. Нямаше „Хизбула“ преди инвазията в Ливан през 1982 г. Нямаше „Хамас“ преди окупацията от 1967 г. И списъкът може да продължи. Всеки опит за подчиняване, потискане или заличаване на други народи или държави води до модела, въплътен от тези движения.
Второ, на сцената има влиятелни актьори, които тласкат към още конфликт. В Ливан определени политически сили решават да се подравнят с Израел, което със сигурност ще провокира ответна реакция от страна на „Хизбула“. Междувременно Нетаняху – който има силен интерес да поддържа „постоянна война“ до израелските избори, за да отвлича вниманието на вътрешната общественост и да отлага съдебните дела срещу себе си – ще продължи да подхранва напрежението.
Трето, Иран не е атакуван, защото притежава ядрени оръжия; напротив – той е атакуван, защото не ги притежава и така изглежда като уязвима цел. Същото важи и за Ливан; няма шанс за мир и стабилност, докато страната е възприемана като лесно победима мишена.
И не на последно място, ставаме свидетели на ограниченията на израелската военна мощ и на отслабващото влияние на няколко държави от Персийския залив, които напълно зависят от САЩ за своята сигурност. Прехвърлянето на сигурността към външни сили никога няма да донесе официален и траен мир в Ливан и региона, а в най-добрия случай – силово наложена „въоръжена стабилност“ или „милитаризирана стабилизация“.
Постигането на мир, което често е по-трудно от спечелването на война, изисква нов регионален ред, договорен и приет преди всичко от местните сили и участници.
