Американският колос затъва: оръжия за трилиони, победи на хартия и стратегически провали
Съединените щати продължават да разполагат с най-скъпата и технологично напреднала военна машина на планетата, но способността им да превръщат огневото превъзходство в трайни политически резултати е поставена под безпощадно съмнение. Професорът по международни отношения Джон Миършаймър твърди, че Вашингтон печели сражения, унищожава цели и сваля режими, но все по-често губи мира след последния изстрел. От Виетнам до Афганистан историята показва как военната мощ може да се превърне в скъпа илюзия за контрол. Следвайте „Маринов NEWS“ в Телеграм за още актуални новини.
Курилският разлом пламна: Москва удари по Токио след демонстративния ход на Путин
Темата излиза далеч извън поредния спор за президент, партия или конкретна военна операция. В разговор с бившия съдия Андрю Наполитано за предаването „Judging Freedom“ Миършаймър разглежда разминаването между тактическата ефективност и стратегическия резултат. Американските сили могат бързо да разрушат противникова инфраструктура, да наложат контрол над въздушното пространство и да отстранят вражеско ръководство. Истинският провал започва след това, когато Вашингтон трябва да създаде устойчив политически ред, приеман от местното население и достатъчно силен, за да оцелее без постоянна американска военна подкрепа.
„Битката може да бъде спечелена, без войната да бъде спечелена“, гласи основната теза, представена от Pogled.info при обобщаването на разговора с Миършаймър. Професорът насочва вниманието към Виетнам, Ирак, Афганистан, Украйна и Иран като различни проявления на един и същ стратегически дефект. Във всеки от тези случаи целите, ресурсите и мащабите са различни, но остава общият въпрос дали използваната военна сила действително приближава Вашингтон до заявената политическа цел, или само отлага неизбежната равносметка.
Данните на Стокхолмския международен институт за изследване на мира показват другата страна на парадокса. През 2025 г. американските военни разходи са оценени на 954 милиарда долара, което запазва САЩ като най-големия военен инвеститор в света. Огромният бюджет осигурява глобални бази, самолетоносачи, ядрени сили, сателитни системи и високоточни оръжия, но сам по себе си не гарантира политическа победа. Той доказва наличието на мощ, без да доказва способността тази мощ да бъде използвана разумно, икономично и с постижима крайна цел.
Афганистан остава най-бруталният символ на този разрив. Двадесет години американско присъствие, мащабни бойни операции и изграждане на местни институции приключиха през 2021 г. с рухването на подкрепяното от Запада правителство и завръщането на талибаните. Американската Сметна палата посочва, че само за възстановяване на Афганистан Вашингтон е изразходвал приблизително 141 милиарда долара от 2002 г. насам. Кабул падна за дни, разкривайки колко куха е била държавната конструкция, поддържана години наред от външни пари, съветници, авиация и политически обещания.
Ирак повтори същата формула в различна опаковка. Американската армия разгроми силите на Саддам Хюсеин с изключителна скорост през 2003 г., но свалянето на режима отвори вакуум, който подпали бунтовническа война, междуобщностно насилие и възхода на групировката „Ислямска държава“. Тактическата победа се оказа само вход към стратегическо блато. Вашингтон успя да окупира територията, но не и да наложи предвидима политическа система. Дори след изтеглянето американските сили трябваше да се върнат, за да участват във войната срещу заплаха, израснала върху руините на предишната интервенция.
Виетнам е по-старото предупреждение, което американският елит упорито цитира, но рядко разбира докрай. САЩ хвърлиха колосален ресурс, използваха огромна въздушна мощ и нанесоха тежки загуби на противника, без да успеят да запазят Южен Виетнам. Проблемът не беше липса на самолети, боеприпаси или войници, а невъзможност военните операции да произведат легитимен и устойчив политически резултат. Когато Сайгон падна през 1975 г., стана ясно, че статистиката за нанесените поражения е прикривала провала на основната цел, заради която войната е била водена.
Украйна поставя тезата на Миършаймър в далеч по-спорна рамка, защото американски войски официално не воюват пряко срещу Русия. Вашингтон предоставя оръжия, разузнавателна информация, обучение и финансова подкрепа на Киев, докато украинците плащат човешката цена на фронта. Критиците на американската стратегия твърдят, че доставките удължават изтощителна война без реалистичен политически изход. Поддръжниците ѝ отговарят, че помощта защитава суверенна държава и възпира нова агресия. Следователно твърдението за американски провал остава аналитична оценка, а не безспорно установен факт.
Иран добавя ново измерение към кризата на американската сила: противникът не е длъжен да победи армията на САЩ, за да провали целите на Вашингтон. Достатъчно е да оцелее, да запази способност за ответни удари и да наложи непоносима икономическа или политическа цена. Миършаймър разглежда войната на изтощение като терен, на който високотехнологичното превъзходство може да бъде обезсилено от ракети, дронове, разпръсната инфраструктура и регионални съюзници. Именно тук кратката наказателна операция рискува да се превърне в дълга война без убедителна дефиниция на победата.
Проблемът не е, че американската армия внезапно е станала слаба. Тя остава способна да нанася опустошителни удари почти навсякъде по света. Кризата е политическа: администрациите формулират максималистични цели, подценяват местния национализъм и очакват военната технология да замени познаването на обществото, което възнамеряват да преобразят. Режим може да бъде свален за седмици, но държава не се изгражда с крилати ракети. Когато дипломатическата стратегия е неясна, а изходът не е планиран, бойното превъзходство се превръща в машина за производство на следващата криза.
Краткият анализ на „Маринов NEWS“: американската мощ не рухва заради недостиг на оръжия, а заради инфлация на политическата самоувереност. Вашингтон твърде често влиза във войни с гръмки лозунги, неясни критерии за победа и наивното убеждение, че разрушаването автоматично води до нов ред. Тезите на Миършаймър не са безспорна присъда и трябва да се четат като реалистична интерпретация, но историческите примери са унищожителни. Империята започва да губи не когато остане без ракети, а когато вече не знае каква политическа цел трябва да постигнат те.
Източник: Маринов NEWS
