Франция и Германия атакуват правото на вето: ЕС се готви за битка кой ще решава външната му политика
Европейският съюз влиза в спор, който може да промени начина, по който взема едни от най-чувствителните си решения. Франция, Германия и още девет държави настояват да бъде ограничена възможността една страна да блокира общата външна политика на всички 27 членки. Целта е ЕС да действа по-бързо при войни, санкции и международни кризи чрез по-широко използване на квалифицирано мнозинство. Но зад аргумента за ефективност стои далеч по-големият въпрос — колко национален суверенитет са готови да отстъпят държавите. Следвайте „Маринов NEWS“ в Телеграм за още актуални новини.
ЛИНК В КОМЕНТАРИТЕ
#ЕвропейскиСъюз #ЕС #Германия #Франция #КаяКалас #УрсулаФонДерЛайен #ВъншнаПолитика #Европа #ПравоНаВето #КвалифицираноМнозинство #Брюксел #Украйна #Геополитика #ЕвропейскаПолитика #МариновNEWS
Тръмп обяви Иран за ,,провалена държава“ и удари по най-болезненото място на Техеран
POLITICO Europe поставя в центъра на темата нарастващия натиск Франция и Германия да променят начина, по който Европейският съюз взема външнополитически решения. Идеята е в определени случаи принципът на единодушието да бъде заменен с квалифицирано мнозинство, така че една столица да не може самостоятелно да блокира останалите. Аргументът на поддръжниците е прост: ЕС не може да претендира, че е глобална сила, ако при международна криза вътрешните му решения могат да бъдат задържани от правителството само на една държава.
Euronews потвърждава, че зад инициативата стоят общо 11 държави — Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Люксембург, Нидерландия, Румъния, Испания и Швеция. В писмо до върховния представител Кая Калас те предупреждават, че стремежът към консенсус не трябва да блокира общите действия. Формулировката им е особено остра: „иначе ще имаме легитимност, но няма да имаме сила“. Това показва, че спорът вече не е само за процедурите в Брюксел. Единадесетте правителства поставят под съмнение способността на сегашната система да защитава интересите на ЕС.
Позицията има подкрепа и на най-високо институционално равнище. В официален отговор от името на Европейската комисия Европейската комисия заявява, че от години подкрепя преразглеждането на единодушието в определени области на Общата външна политика и политика на сигурност. Комисията допуска използването на така наречените преходни клаузи в европейските договори, които могат да позволят преминаване към квалифицирано мнозинство. Големият парадокс е, че активирането на подобен механизъм в зависимост от областта само по себе си изисква единодушно решение на държавите членки. Именно тук реформата може да удари първата си сериозна стена.
Самата Кая Калас вече открито поставя проблема. В реч пред Европейската агенция по отбрана, публикувана от Европейската служба за външна дейност, тя заявява: „Единодушието означава, че невинаги можем да действаме със скоростта, която ситуацията изисква.“ Калас предупреждава и че ветото понякога се използва като инструмент за договаряне на други отстъпки. Тя призовава ЕС да обмисли постепенно разширяване на решенията с квалифицирано мнозинство във външната политика. Така натискът вече идва едновременно от национални правителства, Европейската комисия и ръководителя на европейската дипломация.
Спорът се води точно когато европейските външни министри се събират в Ирландия. Ирландското председателство на Съвета на ЕС потвърждава, че на 1 и 2 септември в Уиклоу се провежда неформалната среща „Гимних“, председателствана от Кая Калас. Форматът е предназначен за стратегически разговори за международните кризи и ролята на ЕС на световната сцена. Това дава допълнителна политическа тежест на инициативата. Въпросът за ветото вече не се обсъжда абстрактно в някакво далечно бъдеще, а в момент, когато европейските министри трябва ежедневно да реагират на няколко едновременно развиващи се международни конфликта.
На пръв поглед аргументът за промяна изглежда логичен. Ако 26 държави подкрепят определено външнополитическо решение, а една го блокира, целият ЕС може да остане без обща позиция. Това е особено проблематично при санкции, дипломатически реакции или ситуации, изискващи бързи решения. В глобална среда, в която САЩ, Китай и Русия могат да действат значително по-бързо, европейската процедура често изглежда тромава. Поддръжниците на квалифицираното мнозинство твърдят именно това: политическата тежест на Европа няма значение, ако институционалната ѝ конструкция не позволява тази тежест да бъде използвана навреме.
Но има и другата страна. Правото на вето е една от най-силните гаранции, че малка държава може да защити жизненоважен национален интерес срещу натиска на по-големите членове. Люксембург, България или Словакия очевидно не разполагат с политическата и икономическата тежест на Германия и Франция. При единодушието обаче техният глас може да бъде решаващ. Ако тази защита бъде ограничена, по-малките държави могат да се окажат формално участници в решения, които категорично не подкрепят. Затова спорът за квалифицираното мнозинство неизбежно се превръща и в спор за равнопоставеността вътре в Европейския съюз.
Това е особено чувствително във външната политика, защото решенията могат да имат огромни последствия. Санкции срещу трета държава могат да засегнат национална икономика. Дипломатическа позиция може да промени двустранни отношения, изграждани десетилетия. Решенията за сигурността могат да доведат до дългосрочни стратегически ангажименти. Ако държава бъде принудена да приеме общоевропейска позиция, срещу която нейното правителство е гласувало, възниква въпросът кой в крайна сметка носи политическата отговорност пред гражданите ѝ. Именно тук техническият спор за начина на гласуване се превръща в фундаментален въпрос за европейската демокрация.
Привържениците на реформата обаче имат силен контрааргумент: с националното вето също може да бъде злоупотребявано. Една държава може да блокира решение не защото конкретният въпрос застрашава жизненоважен неин интерес, а защото иска отстъпка по напълно различна тема. Подобна практика превръща външната политика на ЕС в инструмент за вътрешно договаряне. Именно затова инициаторите говорят за „обструктивни“ блокажи. Ако всяко правителство може да задържи решение на 26 партньори, докато получи желаното по друг спор, общата външна политика рискува да се превърне в постоянен процес на политическо договаряне.
Франция и Германия гледат на проблема и през друга призма — бъдещото разширяване на Европейския съюз. Ако ЕС приеме нови членове, запазването на абсолютно единодушие във все повече области ще означава още повече потенциални точки за блокиране. Съюз с над 30 държави би бил много по-труден за управление чрез правила, създадени за значително по-малка общност. Затова реформата на процеса за вземане на решения все по-често се свързва с разширяването. В противен случай Европа може да стане географски по-голяма, но политически още по-бавна и неспособна да реагира при криза.
За България подобен дебат не е далечна брюкселска процедура. От една страна София има интерес Европейският съюз да бъде способен да реагира бързо при заплахи за сигурността, особено в Черноморския регион. От друга страна премахването или ограничаването на единодушието означава отслабване на инструмент, който дава на България същото формално право да спре решение, каквото имат Германия или Франция. Следователно въпросът не може да бъде сведен до „за“ или „против“ по-силен ЕС. Той е и въпрос колко влияние ще има всяка отделна държава върху този по-силен Европейски съюз.
Възможният компромис е промяната да не бъде всеобхватна. Вместо всички външнополитически решения да преминат към квалифицирано мнозинство, механизмът може да бъде използван само в определени области. Друга възможност е конструктивното въздържане — държава да не подкрепя дадено решение, но и да не блокира останалите. Подобни механизми могат да запазят известна национална свобода, без една столица автоматично да парализира целия блок. Точно тук вероятно ще се водят най-трудните преговори: не дали ЕС трябва да стане по-бърз, а как това да се случи без разрушаване на доверието между членовете.
Реформата няма да бъде лесна именно защото променя баланса на силите в ЕС. Големите държави виждат в квалифицираното мнозинство възможност Европа да стане по-дееспособен геополитически играч. По-предпазливите правителства могат да видят същата промяна като прехвърляне на влияние от националните столици към мнозинството и европейските институции. И двете гледни точки имат основание. ЕС действително има проблем със скоростта на решенията, но неговата конструкция се основава и върху убеждението, че държавите остават суверенни участници, особено когато става дума за външна политика и национална сигурност.
Затова истинският тест няма да бъде дали Берлин и Париж могат да съберат достатъчно политическа подкрепа за идеята. По-трудната задача е да убедят скептичните държави, че отказът от част от правото на вето няма да ги превърне във второстепенни участници. Ако подобни гаранции липсват, натискът за по-голяма ефективност може да произведе точно обратния резултат — по-дълбоки разделения между столиците. Европейският съюз може да бъде силен навън само ако държавите му вярват, че правилата вътре остават справедливи. Това е границата, която всяка реформа трябва внимателно да пази.
Анализ на Маринов NEWS: Спорът за ветото всъщност е спор за това какъв Европейски съюз ще съществува утре. Франция и Германия имат основание да твърдят, че блок от 27 или повече държави не може да реагира на всяка международна криза със скоростта на охлюв. Но по-малките членки също имат основание да питат кой ще ги защити, когато мнозинството реши нещо срещу ключов техен интерес. По-силен ЕС не означава автоматично по-централизиран ЕС. Истинското предизвикателство е Европа да стане по-бърза, без малките държави да станат по-безгласни.
Източник: Маринов NEWS
