Лондон и Вашингтон: Специалният съюз, белязан от войни, кризи и предателства
Посланикът на Обединеното кралство в Съединените щати Крисчън Търнър заявява, че четиридневното посещение на крал Чарлз III в САЩ е опит да се „поднови и съживи едно уникално приятелство“ между двата съюзника.
Белгия и Барт де Вевер: Европа трябва да каже „стига с тази лудост“ и да преговаря с Русия
Посещението, започнало в понеделник, идва в напрегнат период за отношенията между САЩ и Великобритания, докато президентът на САЩ Доналд Тръмп продължава публично да критикува британския премиер Киър Стармър за позицията му относно американско-израелската война срещу Иран, обвинявайки го, че не помага на Вашингтон в борбата срещу Иран и не съдейства на САЩ да отворят отново стратегическия Ормузки проток.
Дни след началото на войната – и след като Стармър първоначално отказва да позволи на американските сили да използват британски военни бази за удари срещу Иран – Тръмп определя британския лидер като „не Уинстън Чърчил“.
Въпреки че САЩ получават независимост от Великобритания през 1776 г. и водят войната от 1812 г. срещу нея, двете държави в по-голямата си част остават твърди съюзници и през последния век допълнително затвърждават отношенията си в това, което често е наричано „специалните отношения“.
Въпреки това връзките им периодично преминават през напрежение, дори когато са съгласни да действат заедно по по-големи въпроси.
Ето хронология на възходите и спадовете в тези „специални отношения“:
1940-1944: Втората световна война
Едно от най-значимите сближавания между двете страни се случва по време на Втората световна война, когато Лондон и Вашингтон тясно координират военните усилия със Съветския съюз в рамките на Съюзниците срещу силите на Оста, водени от нацистка Германия.
Двете държави се обединяват конкретно около стратегията „Първо Германия“, при която поставят приоритет върху разгрома на нацистите преди борбата срещу императорска Япония.
В същия период президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт подписва закона за заем-наем през март 1941 г. Той осигурява военни доставки на Великобритания и други съюзници още преди САЩ официално да влязат във войната през декември 1941 г.
1956: Кризата около Суецкия канал
Франция и Великобритания тайно координират действията си с Израел, за да започнат съвместно нахлуване в Египет, след като президентът Гамал Абдел Насър предприема национализация на Суецкия канал през 1956 г.
Разгневен, че е държан в неведение, и обезпокоен, че Съветският съюз, тогава близък партньор на Египет, може да бъде въвлечен във военните действия, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер подкрепя резолюция на ООН, осъждаща нападението.
Вашингтон също предупреждава, че ще спре жизненоважната финансова подкрепа за европейските си партньори, и в рамките на дни бойните действия спират.
Кризата в крайна сметка приключва с първата въоръжена мироопазваща мисия на ООН – новаторска операция, превърнала се в модел за по-късните мисии на организацията.
1982: Фолклендската война
Когато Аржентина през април 1982 г. нахлува във Фолклендските острови, които са под британски контрол от XIX век, САЩ първоначално отказват искането на Великобритания за военна помощ.
САЩ, които също са съюзник на Аржентина, желаят да останат извън спора. Вместо това президентът Роналд Рейгън призовава премиера Маргарет Тачър да договори мирно решение и препоръчва съвместен контрол върху островите.
Тачър не се съгласява и Великобритания си връща островите след 10-седмична война, в която САЩ все пак предоставят логистична подкрепа.
1994: Северна Ирландия
Президентът на САЩ Бил Клинтън дава на Гери Адамс, лидер на партията Шин Фейн, 48-часова виза за пътуване до САЩ, за да говори на събитие в Ню Йорк.
Лондон активно лобира срещу визата. Великобритания смята, че Адамс е член на Ирландската републиканска армия, определяна като „терористична организация“, извършила бомбени нападения във Великобритания и Ирландия.
По-късно ирландският дипломат Шон Донлън съобщава, че в продължение на седмици след издаването на визата британският премиер Джон Мейджър отказва да приема обажданията на Клинтън. В крайна сметка обаче посещението на Адамс допринася за включването на САЩ в мирните преговори за Северна Ирландия, довели до Споразумението от Разпети петък през 1998 г.
1998-1999: Косовската война
Макар Косовската война, конфликтът между етнически албански сепаратисти и Югославия, често да се разглежда като момент на силно британско-американско единство, между двете държави има важни разногласия докъде трябва да стигне военната намеса.
На фона на нарушения на човешките права, етническо прочистване от сръбските сили и разселването на един милион албанци, Великобритания, тогава ръководена от премиера Тони Блеър, е сред най-твърдите поддръжници на военна намеса срещу Югославия и нейния сръбски лидер Слободан Милошевич.
Блеър многократно призовава Клинтън да заеме по-агресивна позиция, включително с възможност за изпращане на сухопътни сили, но Клинтън не желае това.
САЩ предпочитат ограничена въздушна кампания на НАТО, която действително се провежда, докато Великобритания се опасява, че само въздушна сила няма да спре сръбските войски. В крайна сметка войната приключва след 78-дневна бомбардировъчна кампания на НАТО.
2003: Нашествието в Ирак
Войната в Ирак бележи един от най-силните периоди на политическа и военна координация между Лондон и Вашингтон от десетилетия. Блеър силно подкрепя плана на президента на САЩ Джордж У. Буш за нахлуване в Ирак, като ангажира британски сили в ръководената от САЩ инвазия през март 2003 г.
Великобритания е най-важният съюзник на Вашингтон в коалицията, предоставяйки десетки хиляди войници и разузнавателна подкрепа.
Блеър подкрепя Буш във време, когато други съюзници на САЩ като Франция и Канада твърдо се противопоставят на инвазията, както и много хора във Великобритания.
Решението на Блеър предизвиква един от най-големите протести в британската история, извеждайки повече от един милион души по улиците на Лондон.
2011: Войната в Либия
След падането и смъртта на либийския лидер Муамар Кадафи президентът на САЩ Барак Обама разкрива, че между Вашингтон и Лондон има съществени различия относно управлението на Либия в периода след Кадафи.
В интервю през 2016 г. Обама обвинява британския премиер Дейвид Камерън, че се е „разсеял от редица други неща“ след интервенцията и че е възложил твърде големи надежди на европейците да бъдат ангажирани с последващите действия.
