Тръмп поставя Венецуела на кръстопът
Анализ на Нахал Туси – старши кореспондент по външна политика на POLITICO и автор на рубриката Compass, посветена на глобалната сигурност и външнополитическите решения.
Докато президентът Доналд Тръмп демонстрира удовлетворение от отстраняването на венецуелския диктатор и заявява намерение Съединените щати да поемат управлението на страната, предупрежденията за рисковете от смяната на режими не стихват. В този контекст мислите ми се връщат към един мъж, когото срещам в Хавана преди десетилетие.
Той е на 29 години и търси начин да напусне страната и да се установи в Америка. Питам го защо. По това време президентът Барак Обама възстановява дипломатическите отношения между Съединените щати и Куба. Не се очаква ли подобрение в условията на живот? Той обаче отбелязва, че комунистическият режим остава на власт и че дори евентуален напредък би изисквал дълги години – вероятно десетилетия.
Той не иска да чака. В крайна сметка, както каза, има „само един живот за живеене“.
Този млад мъж вероятно днес аплодира Тръмп за задържането на венецуелския Николас Мадуро и се надява американският президент да продължи с Куба и отвъд нея. И той не е сам. Милиони хора, живеещи под потиснически условия по света, биха искали Съединените щати да им предоставят възможност – дори само една – за поемане по различен път. Чувам това от немалко от тях, включително от много хора в родината ми Иран, където протестиращите отново излизат по улиците.
Тази позиция обаче не среща широка подкрепа във Вашингтон, където травмата от американските операции за смяна на режими – в Ирак, Либия и други места – остава дълбока. Макар малцина във външнополитическите среди открито да защитават репресивни диктатори, мнозина поддържат тезата, че отстраняването им не оправдава цената, изразена в американски животи и материални ресурси, особено предвид риска от провал и отключване на нестабилности с дългосрочни последици.
Тръмп, както подсказват събитията от този уикенд, е по-скоро оптимистично настроен.
Въпросът сега е дали той и неговите съветници са способни да надградят операцията по смяна на режим по начин, който не води до пълна дестабилизация. Могат ли да насочат Венецуела към траектория, която действително гарантира сигурност и свобода за нейното население? И ще се ограничат ли действията им единствено до Каракас?
Тръмп не изключва нито една възможност – включително допълнителни инициативи за смяна на режими. От разговорите ми с представители на администрацията и лица, близки до процеса на вземане на решения, оставам с ясното впечатление, че когато Тръмп отправя заплахи към духовниците, управляващи режима в Техеран, той е напълно сериозен. Същото важи и за острия му тон спрямо Куба.
„Фактът, че един тиранин се облича в символиката на държавността, не го прави по-малко тиранин или по-малко легитимна цел“, заявява американски служител, запознат с вътрешните обсъждания в администрацията. На този човек, както и на други източници, е предоставена анонимност поради чувствителния характер на темата.
Разбира се, няма два напълно сходни режима или държави. На този етап, както ми се съобщава, администрацията предпочита да наблюдава как ще се развият събитията във Венецуела.
„За администрацията на Тръмп Венецуела представлява тестов случай. Ако този подход се окаже успешен, какво би ги възпряло да го приложат отново?“ казва лице, запознато с вътрешните дискусии.
За яснота, администрацията поддържа тезата, че действията ѝ във Венецуела технически не представляват смяна на режим, тъй като Съединените щати не признават Мадуро за легитимен лидер, а го третират като наркобарон, подлежащ на арест. По тази логика администрацията твърди, че е осъществена правоохранителна операция, а не акт на война, изискващ одобрение от Конгреса, както настояват демократите.
Както го формулира държавният секретар Марко Рубио: „Мадуро е начело на Картела де лос Солес – нарко-терористична организация, която е завладяла държава. И срещу него има обвинения за вкарване на наркотици в Съединените щати.“
Оставяйки настрана реторичните формулировки, това по същество представлява смяна на режим. Ако американските лидери стигнат до извода, че действията на Тръмп срещу Мадуро не предизвикват негативна реакция сред избирателите, практиката на „смяна на режим под друго наименование“ може да бъде приложена отново.
Преди всичко обаче администрацията на Тръмп трябва да определи докъде е готова да стигне във Венецуела.
По време на пресконференция в събота сутринта Тръмп заявява, че Съединените щати ще „управляват“ страната. От изказването му обаче става ясно, че той има предвид упражняване на влияние върху кръга от приближени на Мадуро, които Вашингтон засега допуска да останат на власт.
Тръмп отбелязва, че вицепрезидентът на страната Делси Родригес е положила клетва като временен президент. В същото време Родригес изнася реч, в която допълнително замъглява ситуацията, заявявайки, че Мадуро е „единственият президент“ на страната.
Тръмп също така казва, че САЩ ще се възползват от петролните богатства на Венецуела – изказване, което несъмнено засилва подозренията сред световните лидери, че именно петролът е причината той да се насочи срещу Мадуро. (Според американски служители Тръмп също така изпитва силна лична неприязън към Мадуро.)
Оставам изненадана, че Тръмп омаловажава възможността за предаване на властта на Мария Корина Мачадо – опозиционния лидер, за когото изборни експерти смятат, че е спечелила последните президентски избори във Венецуела.
„Тя не разполага с необходимата подкрепа и обществено доверие в страната“, заявява Тръмп по адрес на Мачадо, която подкрепя кампанията на американската администрация срещу Мадуро.
Американският служител ми казва, че администрацията се тревожи за стабилността на Венецуела и не смята, че Мачадо – носител на Нобелова награда за мир – е достатъчно силна, за да контролира въоръжените сили. В същото време той допуска, че Мачадо и нейният екип могат да участват в бъдещи избори.
Бил Кортезе, републикански консултант, близък до администрацията, изразява положително мнение за това, че операцията не включва разполагане на стотици хиляди американски войници и не унищожава напълно венецуелската политическа инфраструктура. По думите му това е далеч по-хирургична операция.
„Мисля, че ще бъдат взети предвид уроците от последните 20 години, особено от Ирак“, казва Кортезе.
Въпреки това Тръмп не изключва възможността за нови американски военни операции във Венецуела. Той също така намеква, че останалите представители на режима са наясно, че не бива да подкопават усилията на Съединените щати.
Писала съм и преди за начина, по който администрацията подготвя сценарии за „деня след Мадуро“. Американските официални представители добре познават и предишни случаи на успешна смяна на режими, включително свалянето на панамския диктатор Мануел Нориега.
В същото време Тръмп съкращава финансирането за програми, свързани с демокрацията, човешките права и хуманитарната помощ. Паралелно с това той открито признава мащаба на разрухата на венецуелската инфраструктура – особено в енергийния сектор – и факта, че страната се нуждае от подкрепа в почти всички сфери. Това е общество, в което населението търпи недоимък и глад от години.
„Трудната част в подобни ситуации обикновено започва след отстраняването на диктатора“, казва Филип Гордън, бивш съветник по националната сигурност на Камала Харис и автор на книга, посветена на американските усилия за смяна на режими.
Лице, запознато с вътрешните обсъждания, отбелязва, че в определени отношения в самия екип на Тръмп съществуват различия в подходите към следващите стъпки.
Дали администрацията ще сключи сделка – по въпроси като петрол, наркотици, миграция или други – със запазените структури на режима и ще ги остави на власт, независимо от степента им на корупция? Или ще упражни реален натиск за провеждане на избори и предоставяне на автентичен избор за бъдещето на венецуелския народ?
Фигури като Рубио, който в миналото последователно и убедително говори за необходимостта от насърчаване на свободата и демокрацията извън границите на Съединените щати, могат да настояват за втория подход. Други, като старшия съветник на Тръмп Стивън Милър, чийто основен приоритет е ограничаването на миграцията, могат да се задоволят с обявяването на мисията за приключена, ако запазените структури на режима проявят готовност да сътрудничат на американските изисквания.
Какво ще избере Тръмп? За какво ще намери търпение този прочуто непредсказуем президент? И могат ли хората – особено младите – в други авторитарни режими да разчитат, че той ще се притече на помощ?
Засега най-разумният подход е да бъде приета насериозно всяка негова заплаха.
