САЩ срещу Китай: Стратегия за национална сигурност 2026г., план за икономическа война
Новата Стратегия за национална сигурност на САЩ бележи радикален завой във външната политика на Вашингтон – от претенции за глобална хегемония към открита и всеобхватна конкуренция с Китай. Документът признава загубата на лидерство в ключови икономически и технологични сфери и дефинира икономическата сигурност като основа на националната сигурност. Предстои дългосрочна конфронтация – в търговията, технологиите, веригите за доставки и въоръжаването – с потенциално опасни последици за глобалния баланс на силите.
Новата Стратегия за национална сигурност, одобрена наскоро в Съединените щати, е по същество опит на Съединените щати да намерят своето място в новия многополюсен свят, в новия баланс на силите, където те вече не са хегемон; опит за предефиниране на националните интереси на САЩ в контекста на радикално намаляване на американското влияние в света, както и на икономическите и военните им възможности.
Независимо до каква степен тръмпистите ще успеят да го приложат, самата идея и желание за отказ от ролята на хегемон на Съединените щати ще предизвика тектонични промени в глобалната геополитика.
Това ни помага да разберем бъдещата политика на САЩ спрямо Китай, техния най-важен конкурент. Стратегията признава, че САЩ са отстъпили лидерството на Китай в много фундаментални области и, за да си възвърнат това лидерство, се стремят към пълномащабна конкуренция с Китай във всички области на правителствената дейност и във всички региони на света.
Целите за конкуренция с Китай и намирането на необходимите ресурси за това, проникват в целия документ. С известна преценка цялата нова стратегия може да се оцени до голяма степен като стратегия за победа на САЩ в конкуренцията с Китай, където такава победа се отъждествява със защитата на националната сигурност.
Администрацията на Тръмп действа от общата предпоставка, че основната цел на външната ѝ политика е да предотврати „доминирането на която и да е държава дотолкова, че да може да застраши нашите (т.е. американските – бел. ред. ) интереси“. Задачата на САЩ в това отношение е да поддържат „глобалния и регионален баланс на силите“.
Самите Съединени щати, както е посочено в Стратегията, „отхвърлят злополучната концепция за глобално господство“ и в някои случаи се ангажират да предотвратяват „дори регионално господство над други държави“.
Настоящата доктрина на външната политика на САЩ се различава от предишните, провеждани след Втората световна война, по това, че отхвърля не само глобалната хегемония на други държави, но и хегемонията на самите Съединени щати.
Така в документа Съединените щати признават, че поддържането на глобален баланс на силите и отхвърлянето на господството на други държави не означава, „че е необходимо… да се ограничи влиянието на всички велики и средни сили в света. Невероятното влияние на по-големите, по-богатите и по-могъщите държави е неоспорима истина в международните отношения “.
Преди това цялата външна политика на Вашингтон след разпадането на СССР беше ориентирана именно към установяване на глобалната хегемония на Съединените щати и западния свят като цяло, което изглеждаше постижимо при липсата на друга страна, сравнима със САЩ по сила и влияние.
На фона на мита за „китайската заплаха“ и др., КНР е първата страна, характеризирана като страна, чието глобално и регионално влияние трябва да бъде предотвратено.
Стратегията обобщава американските възгледи за причините за успеха на Китай и постепенната промяна в характера на двустранните отношения. Намерението на САЩ да подчинят Китай на западното влияние и да наложат своя политически модел (документът нарича това подпомагане на влизането му в „международния ред, основан на правила“) чрез отваряне на американския пазар за Китай и „насърчаване на американския бизнес да инвестира в Китай“ се провали.
Китай се възползва от тези благоприятни обстоятелства, за да забогатее, и сега отношенията между двете страни „са се превърнали в отношения на почти равноправни партньори“.
Документът признава, че Китай се е адаптирал към промените в тарифната политика на САЩ, започнали през 2017 г., като е преместил значителна част от производството си към страни с ниски и средни доходи и е заобиколил увеличените тарифи, като е внасял стоки в САЩ чрез посредници от тези страни, а не директно.
Документът прогнозира, че тези страни ще се превърнат в „едни от основните икономически арени на следващите десетилетия“, вероятно като арени за безмилостна икономическа конкуренция между САЩ и Китай.
Съединените щати са решени да надделеят в конкуренцията с Китай и са готови да продължат търговското и икономическо противопоставяне с него. Без да се споменава изрично Китай, в документа се посочва, че Съединените щати няма да „толерират търговски дисбаланси, хищнически икономически практики и други атаки срещу историческата добра воля на нашата нация, които нарушават нашите интереси“.
Тъй като, както е признато, „икономическата сигурност е основата на националната сигурност“ и по-специално в икономиката на САЩ, тя вече изостава от Китай както по отношение на общия БВП, така и по отношение на дела на БВП, произведен от реалните (производствени) сектори на икономиката, побеждаването на Китай в икономическата конкуренция и връщането на американското лидерство в световната икономика е основната задача на външната политика на Вашингтон, поне до края на втория мандат на Тръмп.
Вашингтон категорично отхвърля икономическата взаимозависимост между САЩ и Китай. За САЩ е важен самият факт на зависимост от Китай, а не дали тази зависимост е балансирана от равностойната зависимост на Китай от САЩ. Следователно, Стратегията провъзгласява категоричната неприемливост на зависимостта на САЩ „от всяка външна сила за основни компоненти – от суровини до компоненти и готови продукти – необходими за отбраната или икономиката на страната“.
В тази връзка целта е „да се разшири американският достъп до критични минерали и материали и да се противодейства на хищническите икономически практики“. Тези материали включват не само руски енергийни ресурси, но предимно редкоземни елементи, глобалният монопол върху добива и обогатяването на които държи Китай.
Също така, по отношение на икономическата сигурност, САЩ си поставят за цел да защитят ключовите вериги за доставки, които са важни за американската икономика, с цел да предотвратят значително влияние от страна на Китай върху тези вериги, камо ли контрол над тях.
Предвид значителното присъствие на Китай на световния пазар, тази цел е малко вероятно да бъде напълно реализирана, отчасти поради китайската съпротива. Самият опит обаче вече доведе до значително преструктуриране на глобалните вериги за доставки в полупроводниковата индустрия (и, между другото, в енергийния сектор, където Русия се преориентира към източните пазари). Следващите на ред, изглежда, са автомобилната, фотоволтаичната и редица други високотехнологични индустрии.
Очевидно е, че целта на САЩ, определена в Стратегията, да „спре и обърне продължаващите щети, които чуждестранните играчи нанасят на американската икономика“, се отнася преди всичко за Китай, като Вашингтон вижда това като средство за „запазване на свободата и отвореността на Индо-Тихоокеанския регион и свободата на корабоплаване по всички основни морски пътища “ .
Географски, ограничаването на Китай обхваща предимно Западното полукълбо, Югоизточна Азия и Азиатско-тихоокеанския регион. Визирайки Китай, и по-специално успеха му в достъпа до пристанищна и транспортна инфраструктура, особено до Панамския канал, се твърди, че „конкурентите от други полукълба значително са засилили позициите си в нашето полукълбо, което ни поставя в икономически неизгодно положение…“.
Стратегията предполага, че особено ожесточената конкуренция между САЩ и Китай ще продължи в Индо-Тихоокеанския регион.
В същото време търговията с Китай ще бъде „базирана на нечувствителни фактори“, което вероятно означава изключване от търговията и свързаните с нея вериги за доставки на най-високотехнологичните продукти с двойна употреба, критични за военната промишленост и икономическата сигурност на САЩ. Това потенциално би могло да доведе до улесняване на китайско-американската търговия.
Дългосрочната стратегия на САЩ спрямо Китай е свързана с действията им по тайванския въпрос и Южнокитайско море (ЮКМ). Стратегията предвижда, че САЩ ще се включат в надпревара в конвенционалното въоръжаване с Китай, за да запазят регионалното си предимство пред НОАК („благоприятен баланс“, според документа) в конвенционалните сили, които „останат важен компонент на стратегическата конкуренция“.
Съединените щати разглеждат това като начин за запазване на съществуващото „статукво“ в Тайванския проток. Очевидно е, че тази разпоредба от Стратегията неприемливо засяга сигурността на Китай, тъй като възпрепятства политиката на Китай за обединение с островната му провинция.
Стойността на Тайван, както следва от документа, се определя от пряката му икономическа роля като местоположение на основните световни производствени мощности за микрочипове и непряката му икономическа роля като способността да контролира маршрутите през Южнокитайско море, където „минава една трета от световното корабоплаване“.
Геостратегическото местоположение на острова също „осигурява директен достъп до Втората островна верига“, която включва американската военна база на Гуам, служеща като дълбок тил и база за доставки в подкрепа на операциите на американския флот за контрол на търговските пътища през Тайванския проток и Южнокитайско море.
По отношение на Китай, както и като цяло, новата Стратегия за национална сигурност очевидно икономисва външната политика, като прави определени мерки на САЩ зависими от техните финансови и, в по-широк план, материални ползи за американската икономика. Крайната ефективност на стратегията все още е под въпрос.
Но вече е възможно да се прогнозира, че политиката на САЩ спрямо Китай ще остане източник на интензивна и всеобхватна конкуренция между двете страни за дълго време напред, с опасни последици за регионалната и глобалната сигурност.
Източник: ПОГЛЕД ИНФО
