България направи своя избор, народът е с Русия, а елитът с Брюксел

България формално е част от евроатлантическия лагер, но реално – вече не принадлежи към него. Под повърхността на институционалната лоялност се е формирал друг консенсус – тих, устойчив и масов. Народът, изключвайки политическата върхушка, ясно разпознава смисъла на конфликта в Украйна и мястото си в идващия сблъсък между Русия и Европейския съюз. Това не е бунт, а историческа интуиция. И тя рано или късно ще произведе нов елит. Дните на сегашните „лидери“ са преброени!

Има моменти в историята, в които формалната принадлежност и реалната лоялност се разминават фатално. България днес се намира точно в такъв момент. На хартия тя е дисциплиниран член на Европейския съюз, прилежен изпълнител на общи решения, усърден рецитатор на „правилната“ геополитическа граматика. В реалността обаче – под повърхността на институционалния език – тече съвсем друг процес. Процес на откъсване, на вътрешно напускане, на морално и политическо дистанциране от Брюксел.

Тезата на Валентин Вацев, че България вече е съюзник на Русия във войната ѝ с Брюксел, не трябва да се чете буквално. Тя не е твърдение за договори, нито за дипломатически актове. Тя е твърдение за съзнанието на мнозинството, за онова дълбоко, трудно уловимо усещане за правда и неправда, което народите развиват много преди политиците да го формулират.

България не е „сменила лагера“. България спря да вярва. И това е много по-опасно за всяка имперска конструкция.

Тук не говорим за любов към Русия, нито за романтични илюзии. Говорим за отказ от една лъжа, която вече не може да се поддържа. Защото когато Европейският съюз започне да говори за мир, докато въоръжава война; за демокрация, докато суспендира избори; за ценности, докато мачка цели общества с икономически санкции – тогава дори най-послушният ученик започва да задава въпроси.

Историята рядко влиза през парадния вход. Тя се промъква през съвестта. А когато съвестта се обърне срещу властта, започва дългият разпад.

Мълчаливото мнозинство като исторически фактор

Шестдесет и пет процента негласуващи българи не са статистика. Те са политически факт, който системата отчаяно се опитва да представи като апатия. Но това не е апатия. Това е отказ от участие в измама.

Тези хора не са „изпаднали“. Те са излезли. Излезли от спектакъла на фалшивия избор, от циркулацията на едни и същи лица, от езика, който не казва нищо за реалния им живот. Те не вярват, че гласът им може да промени нещо, защото интуитивно разбират, че истинските решения се вземат другаде.

И когато започна войната в Украйна, същото това мнозинство разпозна конфликта не през телевизионните лозунги, а през собствения си исторически опит. Българинът знае как изглежда, когато големите сили водят чужда война на чужда територия. Знае как изглежда, когато моралът се използва като оръжие. Знае и как завършват тези експерименти – винаги с разрушени периферии и непокътнати центрове.

Затова за тези 65% войната не е битка между добро и зло, а сблъсък между имперска арогантност и геополитическа съпротива. И в този сблъсък Брюксел престана да изглежда като носител на справедливост.

Народите може да мълчат дълго. Но когато млъкнат напълно, това вече не е безразличие. Това е присъда.

Русия като огледало на европейския разпад

Подкрепата за Русия в българското общество често бива представяна като ирационална, емоционална или „пропагандна“. Това е удобно обяснение за елит, който отказва да погледне по-дълбоко. Истината е по-неприятна: Русия се превърна в огледало, в което Европа вижда собственото си изкривено лице.

Русия днес е харесвана не заради това, което е, а заради това, срещу което се изправя. Тя се възприема като сила, която отказва да приеме ролята на периферия, отказва да се подчини на чужд морален диктат, отказва да се разтвори в безлична наднационална конструкция. И точно този отказ резонира в общества като българското, които вече десетилетия живеят в режим на подчинение.

За българина Русия не е идеал. Тя е контрапункт. Антитеза на Европа, която проповядва солидарност, а произвежда неравенство; говори за свобода, а налага цензура; обещава просперитет, а оставя цели региони в икономическа пустиня.

Когато една система изгуби моралното си превъзходство, всяка нейна опозиция започва да изглежда легитимна.

Политическият елит като временна окупация

Българският политически елит днес не е продукт на обществото. Той е вносна конструкция, поддържана от външни легитимации и вътрешна медийна стерилност. Това е елит без корен, без историческа памет и без инстинкт за самосъхранение.

Той говори на език, който народът не разбира, и защитава каузи, които народът не припознава. В този смисъл конфликтът между елита и обществото вече не е идеологически – той е екзистенциален.

Прогнозата, че този елит ще „оттече в каналите на историята“, не е радикализъм. Тя е логика. Елит, който няма обществен гръб, не пада с гръм. Той просто се разтваря, изчезва, бива заменен.

Историята не сваля елити. Тя просто спира да ги признава.

Новият елит и страната на историята

Новият политически елит няма да се роди от лозунги, а от умората от лъжата. Той няма да бъде антиевропейски, но ще бъде антиколониален. Няма да бъде проруско подчинен, но ще бъде суверенно ориентиран.

И тогава ще стане ясно нещо, което днес звучи скандално: България не е съюзник на Русия по заповед, а по историческа логика. Не защото Русия е безгрешна, а защото Брюксел престана да бъде прав.

Историята вече не пита за декларации

Брюксел все още вярва, че България е негова. Но България вече не вярва на Брюксел. И тази асиметрия е фатална. Защото империи не се разпадат, когато губят територии, а когато губят вяра.

Историята не се интересува от резолюции. Тя се интересува от инстинкти. А българският инстинкт вече е избрал.

Източник: ПОГЛЕД ИНФО