Путин към Тръмп: Нека пазарлъкът започне!
Като цяло Кремъл има основание да бъде доволен от последните събития във Венецуела.
Реакцията на Русия по повод американската „канонерска дипломация“ във Венецуела е сравнително сдържана по стандартите на Кремъл и носи по-скоро формален характер.
Външното министерство излиза със стандартна риторика, публикувайки изявления за „груби неоколониални заплахи и външна въоръжена агресия“. Разбира се, то настоява САЩ да освободят заловения Николас Мадуро, а заместник-председателят на руския Съвет за сигурност Дмитрий Медведев определя цялата операция като „незаконна“ — но думите му съдържат и нотка на възхищение.
Киев и Одеса са опожарени. Влакови ешелони, ТЕЦ-овете, доставките на НАТО прекъснати и взривени
Медведев говори за последователността на президента на САЩ Доналд Тръмп и за това как той открито защитава националните интереси на Америка. Показателно е също, че руският президент Владимир Путин все още не коментира пряко отвличането на бившия си съюзник. Кремъл не губи време и в подкрепата си за бившия вицепрезидент Делси Родригес като временен лидер на Венецуела, правейки това само два дни след като Мадуро е отведен в килия в Ню Йорк.
Като цяло човек би очаквал много по-остра реакция. В крайна сметка съюзът на Путин с Венецуела датира от 2005 г., когато той прегръща шефа на Мадуро — Уго Чавес. Двете държави подписват поредица от споразумения за сътрудничество през 2018 г.; Русия продава на Венецуела военно оборудване за милиарди долари; а отношенията се затоплят посредством съвместни военни учения.
„Еднополюсният свят се разпада и приключва във всички аспекти, а съюзът с Русия е част от усилието за изграждане на многополюсен свят“, заявява тогава Мадуро. В периода 2006–2019 г. Москва предоставя на Венецуела заеми и кредитни линии за 17 милиарда долара.
Защо тогава сегашната риторична сдържаност? Изглежда, че всичко се свежда до пазарлък — поне за Кремъл.
Москва вероятно няма желание да изостря отношенията с Вашингтон заради Венецуела, докато активно се конкурира с Киев за благоволението на Тръмп. По-добре е той да изгуби търпение към украинския президент Володимир Зеленски и да прекрати ангажимента си към него, отколкото към Путин.
Освен това Русия вероятно няма никакъв интерес да рекламира една досега успешна въоръжена интервенция на САЩ, която само би подчертала собствената ѝ безпомощност в Латинска Америка и неспособността ѝ да защити бившия си съюзник.
Всъщност има основания да се подозира, че Кремъл е приел хирургически прецизното отстраняване на Мадуро и впечатляващата демонстрация на американска „твърда сила“ като особено болезнени. Както POLITICO съобщава миналата седмица, руските ултранационалисти и твърдолинейни милитаристи със сигурност реагират остро: „Цяла Русия се пита защо не се разправяме с враговете си по същия начин“, пише неоимпериалистическият философ Александър Дугин, съветвайки Русия да действа „като Тръмп — по-добре от Тръмп. И по-бързо“. Дори говорителката на Кремъл Маргарита Симонян признава, че има основания „за завист“.
От гледна точка на Русия това е разбираемо чувство — особено като се има предвид, че „специалната военна операция“ на Путин в Украйна вероятно е замислена като бърза обезглавяваща мисия с цел отстраняване на Зеленски и инсталиране на прокремълски сатрап на негово място. Четири години по-късно обаче краят не се вижда.
По същество това е демонстрация на американска военна мощ, която подчертава пределите на руската военна ефективност. Та защо да се привлича внимание към нея?
Според Бобо Ло — бивш заместник-ръководител на австралийската мисия в Москва и автор на „Русия и новият световен безпорядък“ — има и други обяснения за риторичната сдържаност. „Отстраняването на Мадуро е доста неудобно, но нека бъдем честни — Латинска Америка е най-малко важният регион за руската външна политика“, казва той.
Освен това американската операция има „няколко непредвидени, но като цяло положителни последици за Кремъл. Тя отклонява вниманието от конфликта в Украйна и намалява натиска върху Путин да прави каквито и да било отстъпки. Легитимира използването на сила в преследването на жизненоважни национални интереси или сфери на влияние. И делегитимира либералната идея за международен ред, основан на правила“, обяснява той.
Фиона Хил, експерт по Русия в Института „Брукингс“, която ръководи европейските и руските въпроси в Белия дом през част от първия мандат на Тръмп, споделя това виждане: „Русия просто ще използва прилагането на сила от страна на Тръмп във Венецуела — и решимостта му да управлява страната от разстояние — за да твърди, че ако Америка може да бъде агресивна в своя заден двор, по същата логика и Русия може да бъде в нейното т.нар. „близко чужбина“.“
Още през 2019 г. Хил казва пред конгресна комисия, че Кремъл е дал сигнал, че по отношение на Венецуела и Украйна би бил готов на размяна.
Всичко това напомня на двама мафиотски босове, които непряко се пазарят за подялба на територия посредстом своите подчинени и действията им.
За Кремъл ключовият резултат от случващото се във Венецуела „не е загубата на съюзник, а консолидирането на нова логика във външната политика на САЩ при администрацията на Тръмп — логика, която поставя силата и националните интереси над международното право“, отбелязва Центърът за нови евразийски стратегии на дългогодишния опонент на Путин Михаил Ходорковски. „Въпреки репутационните щети и някои ограничени непосредствени икономически загуби, Кремъл има основание, като цяло, да бъде доволен от последните развития: чрез действията си Тръмп на практика утвърждава модел на световен ред, в който силата има предимство пред международното право.“
А след свалянето на Мадуро помощниците на Тръмп само правят това още по-ясно. Докато обяснява защо САЩ трябва да притежават Гренландия, независимо от мнението на гренландците, Дания или когото и да било друг, влиятелният заместник-началник на кабинета в Белия дом Стивън Милър заявява пред CNN: „Ние живеем в свят … който се управлява от сила, който се управлява от принуда, който се управлява от мощ.“
Това е език, който Путин разбира. Нека пазарлъкът започне — стартирайки с Иран.
