Путин срещу Тръмп: Венецуела и Иран като разменни монета за Русия
Отвличането на венецуелския президент Николас Мадуро от американската армия и последвалите заплахи от Вашингтон за намеса в Иран по време на последните му сътресения пораждат вълна от ентусиазъм в проукраинските кръгове на Запад. Ако съюзниците на Москва са отслабени, тогава и Русия става по-слаба – гласи опростената логика.
„Путин ще се връща към Европа“ – операция за идиоти, насочена към Тръмп
Макар че в миналото критикува американския интервенционизъм, президентът на САЩ Доналд Тръмп сега е въвлечен в засилената динамика на смяна на режими, разпространявана по-рано от неговите демократически предшественици.
Най-близкият исторически паралел е политиката на износ на революция – краткотрайна политика на Съветска Русия, оглавявана от бащата на Червената армия Лев Троцки. Тя води до появата на няколко проболшевишки правителства из Европа – в Унгария, Бавария и Латвия. Нито едно от тях не просъществува дълго.
Зимният пробив в Украйна по цялата фронтова линия, Запорожието се срутва по план
Един от по-малко известните революционни проекти на болшевиките е Персийската съветска социалистическа република, която съществува през 1920–21 г. в иранската провинция Гилан на Каспийско море. Цели се разпространение на пролетарската революция чак до Индия, но в крайна сметка Червената армия й се налага да се оттегли, а местните ѝ съюзници бързо са свалени.
Век по-късно Иран отново се очертава като обект на опити за износ на революция, този път подкрепяни от американски и израелски политически среди, стремящи се да провокират сценарий, наподобяващ украинския Майдан. Теократичният режим в Техеран трудно може да бъде определен като привлекателен, а съпротивата срещу него е в значителна степен органична; въпреки това постоянната заплаха от американска и израелска намеса изглежда функционира като най-устойчивата му опора и като източник на своеобразен имунитет срещу вътрешна дестабилизация. Иранското общество е наясно с рисковете от трансформирането на страната в поредния пример по модела на Сирия или Либия.
Историята на Иран през XX век представлява последователен разказ за съпротива срещу подчинение от външни сили, включително Русия и по-късно СССР. Същевременно Иран често се превръща в пространство на пресичащи се съветски и западни интереси — както при преврата от 1953 г. срещу министър-председателя Мохамед Мосадък, в споделената им опозиция срещу Иранската революция от 1979 г., така и в подкрепата им за иракската страна във войната между Иран и Ирак.
Едва в по-късния етап от управлението на руския президент Владимир Путин, Техеран и Москва изграждат съюз, който впоследствие придобива по-устойчив характер, особено след като Иран предоставя на Русия ключови дронови технологии в началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна.
Съществува важна прилика в историческите траектории на Иран, Русия и Китай. Това са три от много малкото дългосрочно съществуващи държави, които западните сили се опитват, но не успяват да колонизират на различни етапи от историята. Авторитарните инстинкти и в трите държави могат в значителна степен да бъдат обяснени с постоянната необходимост от мобилизация срещу Запада.
Но ролята на Русия в тази триада е най-двусмислена, тъй като – въпреки конфликта ѝ със Запада – тя е и една от онези европейски сили, които се опитват да колонизират части от Иран и Китай.
Това обяснява европоцентричното отношение на Москва към настоящото затруднено положение на Иран. Правителството на Путин е фокусирано върху едно – спечелването на войната в Украйна, която се възприема като прокси конфликт със Запада. Руските военни експедиции в Близкия изток и Африка са важни за Путин само доколкото помагат да се разтегнат ресурсите на Запада, създавайки допълнителни възможности за разменни ходове за Кремъл. Ситуативните съюзи на Русия с режими в Иран, Венецуела и Северна Корея попадат в същата категория.
Режимните идеолози в Москва обичат да повтарят апокрифната фраза, приписвана на цар Александър III: „Русия има само двама съюзници – армията и флота“. В този мироглед съюзниците и клиентските режими на Русия са не повече от разменяеми шахматни фигури в глобалната игра на ядрените суперсили.
Всички военни инициативи на Путин извън бившето съветско пространство се разгръщат след началото на войната в Украйна през 2014 г. и представляват реакция на западната подкрепа за украинските власти, които той възприема като марионетен режим, установен чрез „преврат“ — определението, с което характеризира Майданската революция.
Русия се намесва в Сирия, както и в Либия, и продължава да разширява зоната си на влияние в Централна и Западна Африка, най-вече за сметка на французите.
Помага ли това на Русия да изгради глобална неоимперия? Не, няколко първоначални успеха често са последвани от неуспехи, най-видимият от които е падането през 2024 г. на режима на сирийския съюзник на Москва Башар ал-Асад. Но глобалната империя никога не е била целта. Целта е Путин да приключи войната в Украйна при свои условия, като паралелните му действия в други региони допринасят за изход, който мнозинството руснаци ще възприемат като категорична победа в сблъсъка с мощната военна машина на Запада.
Брутално нечовешките въздушни удари на Русия по енергийната инфраструктура на Украйна постепенно правят големи населени центрове, като Киев, необитаеми в средата на зимата. Европейските съюзници на Украйна изглеждат безсилни да променят това положение.
Но докато Путин е изцяло фокусиран върху една-единствена шахматна дъска, Тръмп играе едновременен сеанс с множество играчи, включително и традиционните европейски съюзници на САЩ в НАТО.
Обсебеността на администрацията на Тръмп от смяна на режими в Иран, Венецуела и особено в Гренландия не подкопава Путин – тя е божи дар. Ситуацията, в която САЩ са затънали в няколко абсурдни и опасни геополитически проекта, докато се опитват да играят ролята на квази-неутрален миротворец в руско-украинския конфликт, е идеална за Москва.
Но въпреки привидно да изглежда абсурдно, зад това, което прави Тръмп, може да стои логика. Става дума за естествената човешка склонност да се избира по-лесният път. Един изтощителен шахматен двубой с Путин, който Тръмп действително не започва сам, е безкрайно по-труден и крие риск от унизително поражение. Венецуела и Иран са по-лесни мишени.
Но както показват последните събития, дори в тези страни целта за истинска смяна на режима може да се окаже твърде трудна за настоящия американски лидер, за да я доведе докрай. Всичко, което интересува Тръмп, е незабавен, безплатен ПР ефект, затова му трябват възможно най-лесните мишени, за да го постигне. Мадуро се оказва една такава, но кой може да е следващият?
Намесите в Иран и Гренландия са рисковани, в Куба – не толкова. Но що се отнася до усилията за смяна на режим, има и един лидер, който дразни в изключителна степен, който може да бъде отстранен без военна намеса и който стои на пътя на целта на американския президент да бъде възприеман като най-великия миротворец в света: украинският президент Володимир Зеленски.
Не е изненада, че в сряда Тръмп рязко се връща към подкопаването на Украйна, като заявява, че нейният лидер, а не Путин, е основната пречка пред мира.
Затънал в огромен корупционен скандал, в политическа и военна безизходица, Зеленски изглежда като най-лесната от потенциалните мишени – пълната противоположност на своя заклет съперник Путин. Не е трудно да се предвиди как могат да се развият политическите инстинкти на американския президент.
