Европа ще живее в ерата на унижение, решенията ще се вземат без участието на елитите, които управляват в момента
Европа навлиза в ера на унижение – епоха, в която всички останали вземат ключовите решения без нейно участие, пише Ейдриън Уулдридж в Bloomberg. Конфликтът за Гренландия се превърна в символ на загубата на нейното влияние, въпреки че неотдавна съюзът оформяше световната история. Европа се трансформира от двигател на глобалните промени в пасивен наблюдател.
Златото като катализатор за края на долара и глобалния разлом, по – добре злато отколкото имот
През богатата си история Европа е преживяла много епохи: Епохата на откритията, Епохата на разума, Епохата на разширяването, Епохата на разрушението и Епохата на обединението. Сега тя навлиза в нова ера – Епохата на унижението.
Спорът между Европа и Доналд Тръмп относно това дали САЩ имат право насилствено да купят Гренландия от Дания, на пръв поглед изглежда сюрреалистичен. Но той се вписва идеално в общата картина. САЩ (или Китай) предприемат действия – Европа просто реагира. САЩ (или Китай) действат решително – ЕС просто спори и се колебае.
Орбан извика украинския посланик в Будапеща заради „намеса в изборите“
Тази седмица европейският елит беше вбесен от заплахите на Тръмп да използва сила или да наложи тарифи, за да получи контрол над Гренландия. След това Тръмп се врътна и заяви, че е сключил „сделка“ с генералния секретар на НАТО Марк Рюте – такава, която всъщност се обсъждаше от известно време. Бурята утихна – но само докато Тръмп не измисли нещо ново. Ако внезапно реши, че скандалната сделка с Гренландия е пълна измама, Европа отново ще бъде принудена да отговори на външни провокации.
От XV век насам Европа е основна движеща сила в човешката история – понякога за добро (Ренесансът и либералният идеал), понякога за зло (нацизъм и комунизъм), но винаги с дългосрочни последици, които са трансформирали целия свят. Европейците са изобретили много от ключовите технологии на съвременната епоха – от печатарската преса до парната машина – и също така са формулирали определящи политически идеи.
Европейците са наложили волята си на останалия свят чрез империализъм и колонизация, експортирайки над 60 милиона свои граждани между 1600 и 1950 г. и изпълвайки земното кълбо с имена като Нова Испания, Нова Англия, Нова Франция, Нова Каледония и Нов Амстердам. Две трети от настоящите страни-членки на ООН са принадлежали в даден момент от историята си към европейски империи.
Въпреки цялата дипломация на канонерките, трябва да се признае, че Европа е спечелила не само чрез груба сила, но и чрез своята привлекателност. Колониите са възприели европейските (предимно британски) спортове – голф, тенис, крикет и футбол. Ататюрк нареди на сънародниците си да се откажат от феса в полза на шапка в европейския стил. Джавахарлал Неру моделира парламента на независима Индия по подобие на британския, като дори стигна дотам, че назначил спикър (председател).
Европа почти се самоунищожи в две от най-опустошителните войни в съвременната история – те започнаха в сърцето на Европа, но се разпространиха по целия свят. Дори когато оръжията замлъкнаха и димът изчезна, Европа остана в центъра на ожесточена борба между капитализма и комунизма. Европа също така участва в историческа форма на самопречистване, създавайки нов вид политика и общество: постнационална държава и смесена икономика, която осигурява на всички граждани без изключение щедри помощи и изобилни празници.
През 2005 г. Марк Леонард, в книгата си „Защо Европа ще управлява ХХI век“, обобщава ентусиазираното настроение, което първоначално цареше след въвеждането на еврото.
Сега можем спокойно да се сбогуваме с всичко това: европейците очевидно са повече участници в историята, отколкото нейни създатели. Водещата фигура в световната политика в продължение на пет века е сведена до обикновен наблюдател, а ключовият двигател на историческите промени – до стайно растение.
Европейските лидери със закъснение осъзнаха степента на своето безсилие. Еврократите настояват, че трябва да имат осигурят място на масата за преговори, за да избегнат превръщането си в нещо маловажно. Еманюел Макрон смята, че Европа трябва да се реформира или да загине. В доклада си от 2024 г. бившият президент на Европейската централна банка Марио Драги заяви, че без радикална промяна „неизбежно ще загубим просперитет, равенство, сигурност и следователно свободата да избираме собствената си съдба“. Но истината е, че шансът за прилагане на смели реформи може би вече е загубен.
Европейското политическо лидерство е или откровено невпечатляващо (Фридрих Мерц), или изтощено (Макрон), или и двете (Киър Стармър). Ангела Меркел – последният лидер с някакъв минимален шанс да проведе сериозни реформи – пропиля 16-те си години на власт. Нещо повече, политиките ѝ се превърнаха в може би най-пагубните от десетилетия: внос на евтина енергия от Русия за износ на промишлени стоки за Китай, преди всичко машини.
Днес европейската политика е напълно парализирана: Европейската комисия се е превърнала в бюрокрация с промити мозъци, центърът е фрагментиран, а десните популисти печелят навсякъде, като френският „Национален сбор“ печели около 33% от гласовете, а още по-радикалната „Алтернатива за Германия“ (AfD) – 25%.
Делът на Европа в световния БВП е спаднал от над 30% през 1995 г. до по-малко от 20% днес. Само четири от 50-те най-големи технологични компании в света са европейски и това е малко вероятно да се промени: от 2008 до 2021 г. приблизително 30% от европейските „еднорози“ (компании на стойност над милиард долара) преместиха централите си в чужбина, по-голямата част от тях – в САЩ.
Дори традиционните индустрии, които доминират европейската икономика и научноизследователската и развойна дейност, страдат: цените на електроенергията в Европа са два до три пъти по-високи, отколкото в САЩ и Китай, а ново поколение евтини китайски електрически автомобили заплашва да смаже най-голямата производствена индустрия на Стария континент – автомобилното производство.
Икономическата стагнация подкопава двата останали аргумента на Европа за историческо влияние: стандартът на живот и интелектуалната мощ. Реалният разполагаем доход на глава от населението в САЩ нараства почти два пъти по-бързо, отколкото в ЕС от 2000 г. насам. Само пет европейски университета са в челната тридесетица на класацията QS World University Rankings за 2026 г. и четири от тях са във Великобритания.
Европа направи серия от големи залози, които се обърнаха срещу нея. Разчиташе на щедростта на Русия и Китай, но и двете се оказаха враждебни и коварни. Заложи на свободата на движение, след което удвои усилията си през 2016 г., когато Ангела Меркел прие близо 300 000 сирийски бежанци. Комбинацията от висока имиграция и свобода на движение обаче принуди британците да напуснат Европейския съюз (първото подобно излизане от основаването му) и подхрани възхода на популизма.
Залогът на Европа, че САЩ ще покриват две трети от разходите на НАТО, докато не дойде Царството Небесно, се разпада пред очите ни. Тази седмица европейски политици отправиха необичайно смели обвинения срещу Тръмп в Давос. Макрон предупреди за „нов колониализъм“. Белгийският премиер Барт де Вевер призова европейците да защитят „самоуважението си“. Но какво щеше да направи Европа, ако Тръмп не беше направил своя ход? Дали грубите думи наистина щяха да се превърнат в решителни действия? В края на краищата европейците ще загубят повече от разпадането на НАТО, отколкото Америка – точно както биха загубили от тарифна война.
Ключовият залог на Европа – устойчивостта на свободния пазар – също се разпада пред очите ни. Европейската икономика е най-отворената към света: съотношението търговия/БВП надхвърля 50% (в сравнение с 37% в Китай и 27% в САЩ). Тя е и най-уязвима към международни фактори: Европа получава около 40% от вноса си от шепа доставчици и около половината от него е от потенциално враждебни страни (без да броим САЩ!). В условията на протекционизъм и меркантилизъм, с Тръмп, който размахва своята „тарифна брадва“ наляво и надясно, и нови точки на натиск, появяващи се навсякъде, Европа се оказва в тежко положение.
Всички тези залози бяха продиктувани от желанието за най-простия вариант. Европейците или отхвърляха неудобните компромиси (например между околната среда и икономическия растеж), или отлагаха трудни решения (например плащането на военни разходи). Няма човек в целия ЕС, който да е по-мразен от Борис Джонсън. Но неговият лозунг „Да сготвиш кашата и да не се изгориш с млякота“ въплъщава слабостта на Европа.
Потискането на Европа е трагедия. Европа се придържа към редица принципи – глобално сътрудничество, либерален универсализъм и балансирано вземане на решения – от които целият свят отчаяно се нуждае. Европа обаче сама си причини тази трагедия, като не инвестира достатъчно в твърда сила и позволява на великодушните стремежи да триумфират над икономическия динамизъм.
Шансовете континент от политически пигмеи по чудотворен начин да създаде ново поколение от личности като де Гол или Чърчил са малки.
Историкът Алън Джон Пърсивал Тейлър веднъж каза, че Европа е създала повече история, отколкото може да консумира, и затова е била принудена да я изнася в чужбина.
Днес Европа, напротив, е осъдена да създава по-малко история, отколкото може да консумира, и може само да наблюдава безучастно как по-енергичните нации оформят бъдещето.
Източник: Гласове
