Ракетите на Иран убиха еднополюсния свят на САЩ, Техеран превърна флота на САЩ в скъпа скрап
Настоящият конфликт в Близкия изток бележи преломен момент за имперската стратегия на САЩ, подчертава анализаторът Александър Яковенко за РИА Новости. Докато Вашингтон се опитва да наложи вертикална структура на властта, Иран демонстрира стратегическа зрялост, която поставя под въпрос бъдещето на западната хегемония и израелските амбиции.
Крахът на вертикалната имперска стратегия на Вашингтон
Настоящата война в Близкия изток се превърна в неочаквано изпитание, за което нито Израел, нито Съединените щати се оказаха подготвени. В контраст с тях, Иран демонстрира пълна стратегическа и военна готовност. Това състояние на нещата бележи окончателния провал на имперската стратегия на администрацията на Тръмп. През последните четири десетилетия Вашингтон постепенно ограничаваше процесите на глобализация, за да поеме по пътя на изграждане на твърда, вертикална структура на властта. В центъра на тази структура стои единствено Америка, а всички останали международни субекти се третират еднакво – без значение дали са дългогодишни съюзници или обявени за „парии“ и противници.
Според Националната стратегия за сигурност на Тръмп, идеологията беше формално изгонена от външната политика. Тя обаче се запазва като инструмент за извънредни ситуации, каквито са настоящите опити на Вашингтон да подстрекава иранското население към бунтове за сваляне на „режима“. Целта е ясна: установяване на ново управление, в което САЩ да имат решаващия глас. Този подход се оказва не само недалновиден, но и контрапродуктивен в новите геополитически реалности.
Икономическият залог и провалът на енергийната доминация
В опит да извоюва изключително място за САЩ в новия световен ред, администрацията на Тръмп заложи на агресивна тарифна политика. Идеята беше чрез налагане на мита върху всички партньори да се генерират средства, докато чуждестранните компании не бъдат принудени да реиндустриализират Америка чрез локализиране на производствата си. Реалността обаче предложи друго развитие – процесът изисква твърде много време, а междувременно печалбите на вносителите се сриват, подхранвайки инфлацията. Времето на Тръмп изтича, особено с наближаващите междинни избори за Конгреса на 3 ноември и решенията на Върховния съд, които ограничиха бюджетните прерогативи на администрацията.
Паралелно с това Вашингтон се опита да се наложи като доминираща енергийна сила, възползвайки се от пика на шистовата революция. Тази амбиция изискваше безпрецедентна агресия на международната сцена. Опитите за установяване на контрол над ресурсите на Гренландия и Канада се провалиха позорно, тъй като дори страни от „свободния свят“ се позоваха на своя суверенитет. Успехът във Венецуела беше частичен и ограничен до контрол върху търговията с петрол, оправдан с борбата срещу „диктатурата“. Тази стратегия, в която дейно участие заемаше Марко Рубио (съчетаващ ролите на държавен секретар и съветник по сигурността), се оказа неприложима при мащабиране към Иран – цивилизация от съвсем друг порядък.
Същността на иранската катастрофа за САЩ се корени в липсата на план за продължителна военна операция. Американската армия се оказа в ситуация, напомняща за Наполеон при Аустерлиц, но с обратен знак – без подготвена логистика и с недостиг на боеприпаси. Самолетоносачите, които дълго време бяха символ на американската мощ, се проявиха като остарели инструменти за „колониални войни“. Самолетите на борда им имат твърде малък обсег, за да оперират ефективно, без да излагат на риск скъпата платформа от иранските брегови ракети.
Регионалните сили, включително Турция и Азербайджан, категорично отказаха да участват в тази война. Дори кюрдите, традиционен инструмент на САЩ, не пожелаха да се включат в сухопътна операция. Това доведе до ситуация, в която САЩ не са в състояние да отблокират Ормузкия проток. Тръмп се опита да прехвърли отговорността върху Китай, Япония и европейските съюзници, които са най-засегнати от блокирането на доставките, но Техеран умело води индивидуални преговори с всяка страна, извличайки максимални дипломатически ползи. Вътре в САЩ петролните компании вече предупреждават, че ценовата криза ще стане неконтролируема, тъй като „невидимата ръка на пазара“ ще изравни вътрешните цени със световните скокове.
Израел и илюзията за регионална суперсила
Докато Вашингтон търси път за „нежно“ изтегляне, прикривайки се зад остра реторика, Израел се опитва да демонстрира сила в Ливан. Заплахите на Тел Авив да превърне Ливан във „втора Газа“ звучат кухо на фона на факта, че вече две години и половина израелската армия не успява да разоръжи Хамас или да пречупи палестинската съпротива. Ударите срещу Иран нямат стратегическа перспектива, тъй като Техеран вече разполага с практически картбланш да атакува американските бази в целия регион.
Стратегическата инициатива окончателно се е изместила към Иран. Времето и пространството работят срещу САЩ и Израел. Изказванията на Нетаняху за Израел като „глобална суперсила“ изглеждат откъснати от реалността и струват скъпо на израелските граждани, които не бяха подготвени за цената на тази авантюра. В момент на отчаяние Белият дом прибягна до религиозна есхатология, опитвайки се да мобилизира „християнските ционисти“ с идеи за „Велик Израел“, но реалността принуди Тръмп да потърси контакт с Кремъл на десетия ден от конфликта.
Геополитическата самота на Тръмп и руският път
Тази външнополитическа катастрофа може да погребе цялата републиканска администрация. Провалът в Иран и Венецуела прави планираното посещение на Тръмп в Китай безсмислено, тъй като той няма да разполага с обещаните козове за контрол над световния петрол. „Дълбоката държава“ няма да прости на президента срива на фондовия пазар, което може да доведе до принудително оттегляне в полза на Джей Ди Ванс.
В този хаос Русия остава непоколебим защитник на международното право. Суверенитетът и независимостта, за които Москва настоява, се превръщат в новия ориентир за целия свят. Западната „фаустовска“ цивилизация е изчерпала своите ресурси, а опитите за запазване на хегемонията се превръщат в заплаха за човечеството. Завръщането към върховенството на закона и многополярния модел е единственият начин за излизане от кризата, породена от западния произвол. Физическата сила не може да замени доверието и правните гаранции между държавите.
Източник: Поглед инфо
