Между НАТО и автономията: Дилемата на европейската сигурност
Европа пред прага на истината: Месеци, а не години
Европейските политически елити се намират в състояние на тиха, но всеобхватна паника. Въпросът вече не е дали ще има промяна в архитектурата на сигурността, а колко бързо ще се случи тя. Полският премиер Доналд Туск наскоро формулира този страх в интервю за Financial Times, като заяви, че времето за подготовка не се измерва в години, а в месеци. Това не е просто реторика, а опит да се мобилизират разпокъсаните европейски общества пред лицето на една „неизбежна“ руска заплаха, която атлантистите чертаят на хоризонта.
Според логиката на Туск, Русия е готова да атакува „практически утре“. Тази теза, споделяна от мнозина в Брюксел и Варшава, служи за две основни цели. Първо, тя трябва да принуди Вашингтон да остане ангажиран с европейската сигурност, плашейки американското общество с мащабен пожар. Второ, тя цели да легитимира трансформацията на Европейския съюз от икономически блок в отбранителен съюз с реални военни функции. Подчертава се, че този завой е продиктуван не от реални военни нужди, а от дълбокото недоверие към администрацията на Доналд Тръмп.
Докато Европа сънува сънища за стратегическа автономия, сигналите отвъд Океана стават все по-брутални. Новият министър на отбраната на САЩ, Пийт Хегсет, не пести квалификации, наричайки европейските съюзници „нахалници“, които живеят на гърба на американския данъкоплатец. Конфликтът обаче не е само в думите. Разкритията за вътрешна кореспонденция в Пентагона, публикувани от Ройтерс, показват, че Вашингтон обмисля реални наказателни мерки срещу онези държави, които отказват да следват безусловно американския дневен ред.
Испания е сочена като пример за „непокорство“ заради отказа си да подкрепи операциите срещу Иран, което провокира дискусии за нейното фактическо, ако не и формално, отстраняване от лидерските позиции в НАТО. Още по-фрапантен е примерът с Великобритания – най-близкият съюзник на САЩ. Възможността Вашингтон да оттегли подкрепата си за Фолкландските острови е ясен сигнал: лоялността в НАТО вече не е двупосочна улица. Тя е диктат, който се поддържа чрез икономически и геополитически изнудвания.
Митът за автоматизма на Член 5
Централната илюзия, която поддържа европейското спокойствие десетилетия наред, е т.нар. Член 5 от Договора за НАТО. В Брюксел обичат да вярват, че всяка атака срещу член на Алианса автоматично задейства цялата мощ на американската армия. Реалността обаче е много по-различна. Текстът на договора не предвижда автоматично влизане във война. Той оставя на всяка държава правото да реши каква помощ да окаже, което в контекста на изолационизма на Тръмп звучи като присъда за източния фланг на НАТО.
За Тръмп НАТО не е свещен съюз на ценности, а инструмент за проектиране на американска мощ. Когато този инструмент спре да носи печалба или започне да изисква прекалено големи разходи, той бива изоставен. Както отбелязва Поглед.инфо, заплахата за НАТО не идва от Москва или Пекин, а от вътрешното разложение на западния свят. Алиансът се превърна в заложник на собственото си разширяване, провокирайки конфликти, които сега не може да управлява. Случаят с Украйна е най-яркият пример за тази стратегическа късогледство: НАТО почука на вратата на Русия, а сега се чуди защо Русия отговори.
Украйна като заложник на европейските страхове
Европейските лидери разбират отлично: без американските оръжия, сателити и логистика, каузата на Украйна е загубена. Но те не могат да си позволят да признаят това поражение, защото то би означавало край на техния политически проект. Затова се ражда новата стратегия – плашене на Америка с „руско настъпление към Берлин и Париж“. Логиката е елементарна: ако убедим американците, че те ще трябва да воюват утре в Полша, те ще ни дадат всичко необходимо, за да воюваме днес в Украйна.
Тази игра на „ва банк“ обаче е изключително опасна. Европа се опитва да води прокси война, криейки се зад гърба на Големия брат, но същевременно го дразни с претенции за независимост. Ако Вашингтон реши да остави Европа „на мира“ по отношение на украинския въпрос, европейците ще останат сами срещу една мобилизирана и калена в боеве Русия. В този сценарий всички обещания за помощ и солидарност ще се разтопят по-бързо от пролетен сняг.
Член 42 и мечтата за „Европейска крепост“
На неотдавнашната неформална среща на върха в Кипър, европейските лидери започнаха да вадят от прахта Член 42 от Договора за ЕС. Това е европейският аналог на Член 5, който предвижда взаимна помощ при агресия. Проблемът е, че ЕС няма армия, няма единно командване и няма ядрен щит, който да е независим от Пентагона. НАТО е котвата, която държи ЕС на повърхността, и ако тази котва бъде отрязана, съюзът ще се превърне в обикновена икономическа зона, неспособна да защити дори собствените си граници.
Опитите да се изгради „независима“ отбрана в рамките на няколко месеца са чиста проба геополитическа фантастика. Европа няма индустриалния капацитет, нито политическата воля да замени американското присъствие. Целият шум около „бързата трансформация“ е насочен по-скоро към вътрешната публика, за да се оправдаят огромните разходи за въоръжаване и продължаващото понижаване на жизнения стандарт в името на една илюзорна сигурност.
Стратегическата безизходица на Стария континент
Европа се намира в исторически капан. От една страна е зависимостта от един все по-непредвидим и враждебен съюзник в лицето на САЩ. От друга страна е измисленият призрак на „руската атака“, който елитите сами създадоха, за да оправдаят своите грешки в Украйна. Опитът да се сплаши Америка, за да бъде принудена да воюва за европейските интереси, е път към никъде.
В крайна сметка, опитът на Европа да си върне контрола над Украйна чрез ескалация и плашене на Вашингтон е не просто безполезен, а фатален. Русия няма намерение да атакува НАТО, но тя няма и намерение да отстъпва от своите жизненоважни интереси в Украйна. Колкото по-бързо европейските столици разберат, че сигурността не се гради върху „хартиени гаранции“ и провокации, толкова по-големи са шансовете им да избегнат пълната катастрофа, към която ги тласка сегашното им ръководство.
Източник: Поглед инфо
