Американският век се пропуква: Вашингтон превърна световния ред в оръжие и започна да губи света
Съединените щати не губят глобалното си влияние за една нощ и не падат под ударите на един-единствен съперник. Те го разпиляват постепенно — чрез войни без убедителен край, икономическа принуда, двойни стандарти и самоувереността, че останалите държави са длъжни вечно да приемат американските интереси за универсален закон. Професор Джефри Сакс описва този процес като разпад на еднополюсната илюзия, но зад думите му вече стоят измерими икономически, военни и дипломатически размествания. Следвайте „Маринов NEWS“ в Телеграм за още актуални новини.
Държавата се събуди в последния момент: Гълъб Донев влиза в битката за Пловдивския панаир
Сакс не твърди, че Америка утре ще престане да бъде велика сила. Неговата теза е по-неудобна: Вашингтон отказва да признае, че светът вече не може да бъде управляван от един център. В свое обръщение към европейски дипломати икономистът определя съвременната система като икономически многополюсна и подчертава завръщането на Азия в центъра на световното производство. Опасността според него е пропастта между действителното разпределение на силата и остарялото убеждение на американското ръководство, че превъзходството му трябва да бъде постоянно.
Американският ред след 1945 година не е изграден единствено с бомбардировачи и самолетоносачи. Неговите далеч по-силни инструменти са доларът, промишленото могъщество, университетите, технологичните компании, културното влияние и мрежата от съюзи. Планът „Маршал“, системата от Бретън Уудс и създаването на международни организации превръщат Вашингтон в архитект на среда, която носи ползи и на партньорите му. Именно затова днешната ерозия е толкова драматична: Америка поврежда механизми, които някога превърнаха нейното лидерство в приемливо, желано и дори престижно.
„Америка губи света, който сама създаде“, гласи централната формулировка в публикацията на „Поглед.инфо“, посветена на възгледите на Джефри Сакс. В материала на „Поглед.инфо“ загубата не е представена просто като временно отслабване на отделна администрация, а като исторически резултат от опита международната система да бъде подчинена на американското еднополюсно господство. Формулировката улавя същността на спора: дали Вашингтон защитава ред, основан на правила, или използва правилата избирателно, когато обслужват собствените му стратегически цели.
Тезата на „Поглед.инфо“ намира потвърждение в първичните изказвания на Сакс, но международните данни очертават по-сложна картина. Американската доминация се свива, без да е изчезнала, а многополюсността расте, без да е създала стабилен заместител. Международният валутен фонд отчита преразпределение на икономическата тежест и все по-голяма роля на развиващите се пазари. Същевременно САЩ остават ключов финансов, технологичен и военен център. Следователно говорим не за мигновен крах, а за ускоряваща се загуба на изключителност.
След разпадането на Съветския съюз американската политическа класа получи рядък исторически шанс да превърне победата в трайно партньорство. Вместо това във Вашингтон надделя идеята, че еднополюсният момент може да бъде замразен завинаги. Разширяването на военната инфраструктура, операциите за смяна на режими и санкциите постепенно заместиха дипломацията. Сакс определя стремежа към постоянно първенство като една от причините за последвалите сблъсъци с Русия и Китай. Когато една държава обяви превъзходството си за естествено право, всяко чуждо укрепване автоматично се превръща във враждебна заплаха.
Афганистан, Ирак и Либия оставиха тежък отпечатък върху доверието към Вашингтон. Американските администрации говореха за демокрация, сигурност и защита на цивилното население, но резултатите включваха разрушени институции, граждански конфликти, миграционни вълни и разширяване на терористични мрежи. Различията между трите случая са съществени, но политическият ефект е сходен: милиони хора извън Запада започнаха да възприемат хуманитарната реторика като опаковка на силова политика. Една суперсила може да спечели битка с превъзходна авиация, но не може да произведе легитимност чрез крилати ракети.
Цената на тази стратегия се вижда и във военните бюджети. Според Стокхолмския международен институт за изследване на мира световните военни разходи са достигнали 2,887 трилиона долара през 2025 година, отбелязвайки единадесето поредно годишно увеличение. Самите Съединени щати са похарчили приблизително 954 милиарда долара. Това е демонстрация на огромна мощ, но и диагноза за система, която излива колосални ресурси в сдържане, въоръжаване и конфронтация, докато мостове, училища, здравеопазване и социална сигурност остават заложници на политически войни.
Истинският удар срещу еднополюсния модел обаче не идва от бойното поле, а от фабриките, пристанищата и лабораториите на Азия. Китай се превърна в производствена сърцевина на глобалната икономика, Индия расте като огромен пазар и технологичен център, а Югоизточна Азия привлича капитали и вериги за доставки. Данните на Световната банка показват, че при измерване чрез паритет на покупателната способност Китай вече изпреварва САЩ. Това не заличава американската финансова мощ, но разбива мита, че Западът завинаги ще определя икономическата гравитация.
Китайската сила не се изчерпва с размера на брутния вътрешен продукт. Пекин разполага с огромна индустриална база, контролира критични звена при батериите, соларните технологии и редкоземните елементи и е водещ търговски партньор на множество държави. УНКТАД проследява променящите се търговски потоци, при които Китай, САЩ и Европа остават основни центрове, но старите зависимости се пренареждат. Вашингтон може да наложи мита и ограничения, но не може с президентски указ да премести хиляди доставчици, обучени работници и логистични системи отвъд Тихия океан.
Да се обяви Китай за неизбежен победител обаче би било същата интелектуална грешка, каквато беше теорията за вечния американски век. Китайската икономика е притисната от демографски спад, проблемен имотен сектор, висока задлъжнялост и напрежение между държавния контрол и частната инициатива. Доходът на човек остава далеч под американския, а зависимостта от външни пазари не е преодоляна. Многополюсността не означава автоматична китайска хегемония. Тя означава, че никоя държава вече не може безнаказано да диктува правилата на всички останали.
Доларът също не е пред непосредствено сваляне от трона. Данните на МВФ за валутните резерви показват, че американската валута е запазила дял от 57,13% през първото тримесечие на 2026 година. Това е далеч пред еврото, юана и останалите резервни валути. Дълбоките капиталови пазари, правната инфраструктура и мащабът на американската икономика продължават да дават на Вашингтон предимство, което не може да бъде копирано само чрез политически декларации или двустранни разплащания.
Проблемът за Америка не е внезапна „смърт на долара“, а бавното раждане на алтернативи. Централните банки увеличават златните си резерви, част от двустранната търговия преминава в национални валути, а държави, изложени на санкционен риск, изграждат собствени платежни канали. Юанът все още има малък резервен дял и е ограничен от капиталовия контрол, но тенденцията е политически важна. Всеки случай, в който финансовата система се използва като наказателен инструмент, подтиква засегнатите правителства да търсят изход от американския контрол.
Замразяването на активи, вторичните санкции и заплахите срещу банки и компании превърнаха доларовата инфраструктура в геополитическо оръжие. За Вашингтон това изглежда като евтин заместител на войната, но дългосрочната цена е подкопаване на неутралността, върху която се крепи доверието. Ако резервите на една държава могат да бъдат блокирани след политически разрив, останалите правителства започват да питат дали собствените им средства са действително защитени. Дедоларизацията не е революционен марш, а застраховка срещу американска принуда — бавна, скъпа, но все по-логична.
Вътрешната сметка също става непоносима. МВФ предупреждава, че американският бюджетен дефицит може да остане около 7–7,5% от БВП, а държавният дълг да надхвърли 140% от БВП до 2031 година. Това не означава неизбежен фалит, защото САЩ емитират основната резервна валута. Но означава, че имперската сметка расте, докато политическата система не успява да реши достъпа до здравеопазване, жилища, образование и модерна инфраструктура за собствените си граждани.
Америка все още притежава изключителни конкурентни предимства. Според Световната организация за интелектуална собственост САЩ са третата най-иновативна икономика в света през 2025 година и остават първи по редица показатели, свързани с рисков капитал, софтуер и глобално корпоративно развитие. Водещите университети, долината на полупроводниците, изкуственият интелект и биотехнологиите не са изчезнали. Но Китай вече влиза в първата десетка, води при патентните заявки и технологичните резултати, превръщайки съревнованието в реално, а не символично.
Тъкмо американската сила прави сегашната политика толкова късогледа. Вашингтон не е притиснат да избира между капитулация и световно господство. Той може да остане най-влиятелният участник в договорен многополюсен ред. Вместо това част от политическия елит продължава да третира компромиса като слабост, а чуждата самостоятелност като неподчинение. Така ресурси, които биха могли да поддържат лидерството чрез наука, инфраструктура и дипломация, се изгарят в санкционни кампании, оръжейни надпревари и все по-скъпи опити за дисциплиниране на планетата.
Съюзите са вторият голям американски актив, който може да бъде разпилян. НАТО, партньорствата в Азия и трансатлантическите институции дават на Съединените щати нещо, което Китай и Русия трудно могат да повторят — устойчива мрежа от развити държави. Но съюзът не е васалитет. Когато партньорите са заплашвани с мита, териториални претенции или внезапно изоставяне, доверието се превръща в счетоводна сделка. Една държава може да принуди съюзниците си да плащат повече, но не може да ги накара със заповед да вярват повече.
Европа стои в центъра на тази криза. Десетилетия наред континентът възлагаше сигурността си на Америка, енергията — на външни доставчици, а растежа — на износа. Сега той плаща за стратегическата си леност. Увеличените военни бюджети могат да засилят отбранителните способности, но МВФ отбелязва, че мащабното превъоръжаване влошава дефицитите, увеличава дълга и изтласква социални разходи. Ако Европа само замени зависимостта с по-скъпа зависимост, тя няма да се превърне в геополитически полюс.
Глобалният юг вече не приема автоматично западните инструкции. Разширяването на БРИКС, регионалните формати и стремежът към по-голямо представителство в международните финансови институции не създават единен антиамерикански фронт. Индия, Бразилия, Саудитска Арабия, Южна Африка и Индонезия имат различни интереси и често се конкурират. Общото между тях е отказът да избират постоянен лагер. Те искат сделки с Вашингтон, инвестиции от Пекин, енергийни връзки с Москва и право сами да определят позициите си — без политически настойник.
Китай разбра по-рано от Америка, че инфраструктурата може да бъде по-убедителна от проповедта. Инициативата „Един пояс, един път“ натрупа проблеми с дългове, непрозрачни договори и екологични последици, но предложи на партньорите нещо конкретно: пристанища, железници, електроцентрали и пътища. Изследвания на Световната банка установяват, че транспортните проекти могат да намалят времето за доставка и търговските разходи, ако са придружени от прозрачност и реформи. Докато едните строят коридори, другите твърде често изпращат списъци с условия.
Битката се води и около Организацията на обединените нации. Вашингтон настоява за международно право, когато то ограничава противниците му, но си запазва свободата да го заобикаля, когато пречи на американските операции или на защитата на близки съюзници. Русия и Китай използват същото лицемерие в собствен интерес, представяйки се като защитници на суверенитета, докато също прилагат сила и натиск. Резултатът е токсичен: правилата изглеждат не като универсална граница, а като набор от аргументи, подбирани според знамето на нарушителя.
Войната в Украйна е най-кървавото доказателство за провала на европейската система за сигурност. Руското нахлуване наруши украинския суверенитет и донесе огромни човешки и материални разрушения. Това обаче не освобождава западната дипломация от въпроса дали десетилетията на разширяващо се военно противопоставяне са увеличили риска. Сакс настоява, че преговорите и неутралната архитектура са били пренебрегвани. Критиците му отговарят, че Москва използва подобни аргументи, за да оправдава агресия. И двете предупреждения трябва да бъдат разглеждани, без пропагандни забрани.
Близкият изток допълнително разяжда моралния авторитет на САЩ. Подкрепата за Израел, ограничената ефективност на натиска за защита на цивилните и различното отношение към нарушенията на международното право създават впечатление, че човешките права имат географска цена. В интервю за Democracy Now Сакс критикува военната ескалация срещу Иран и предупреждава за удар върху системата на ООН. Вашингтон може да отхвърли тази оценка, но не може да заличи недоверието, което собствената му непоследователност произвежда.
Климатичната криза също показва колко остарял е моделът на безкрайно великодържавно съперничество. Светът се нуждае от общи инвестиции в енергетика, устойчиви градове, вода, здравеопазване и защита от природни бедствия. Вместо това индустриалната политика все по-често се представя като война за субсидии, суровини и технологични блокади. Ако САЩ и Китай превърнат зеления преход в затворено бойно поле, по-бедните държави ще платят най-високата цена. Глобалното лидерство се измерва не само с това кого можеш да наказваш, а какви общи проблеми можеш да решаваш.
Общественото мнение вече регистрира промяната. Проучване на Pew Research Center сред над 42 000 души показва, че през 2026 година Китай е оценяван по-положително от Съединените щати в повечето от 36-те изследвани държави. Данните не са вот за китайския политически модел — САЩ продължават да получават по-добри оценки по отношение на личните свободи. Но спадът на американския образ е недвусмислен сигнал: страхът и принудата не могат да заместят привлекателността.
Многополюсният свят не трябва да бъде романтизиран. Той може да бъде по-балансиран, но и по-хаотичен, въоръжен и опасен. Повече центрове на сила означават повече възможности за по-малките държави, но и повече линии на сблъсък. Китайското икономическо влияние може да поражда зависимости, руската политика може да използва военна принуда, а регионалните сили могат да водят собствени разрушителни войни. Краят на западната хегемония не е автоматично начало на справедливостта. Без договорени правила многополюсността лесно може да се превърне в джунгла на конкуриращи се империи.
Изходът за Америка не е изолационизъм. Оттеглянето от международните институции би подарило пространство на съперниците и би отслабило държавите, които разчитат на американска подкрепа. Необходима е промяна от господство към лидерство чрез договаряне: реформа на Съвета за сигурност, по-голям глас за развиващите се икономики, нови споразумения за контрол на въоръженията и инвестиции в глобални обществени блага. Съединените щати трябва да приемат, че не всяко чуждо несъгласие е враждебност и че сигурността не може устойчиво да бъде едностранна привилегия.
Вашингтон трябва да възстанови и собствената си икономическа основа. Суперсила с огромен дефицит, политическа парализа, недостъпно здравеопазване и разпадаща се инфраструктура не може безкрайно да прикрива слабостите си с военен бюджет. Инвестициите в образование, наука, производство и социална мобилност биха дали повече стратегическа устойчивост от поредната база. Американската привлекателност някога се опираше върху убеждението, че животът там предлага възможност и напредък. Ако този образ бъде заменен от неравенство, дълг и постоянна конфронтация, нито доларът, нито самолетоносачите ще възстановят изгубеното доверие.
Европа също трябва да престане да наблюдава разпада като уплашен пътник. Тя има икономически размер, дипломатически опит и регулаторна тежест, но няма единна стратегическа воля. Континентът може да остане придатък на американско-китайската конфронтация или да защитава собствен модел, основан на международно право, социална стабилност и търговско многообразие. Това изисква реални отбранителни способности, но и независима дипломация. Стратегическата автономия не означава разрив със САЩ; означава партньорство, при което Европа разполага с позиция, а не само с инструкции.
Краткият анализ на „Маринов NEWS“ е суров: Америка не е победена, но самодоволството ѝ вече работи като стратегически саботьор. Съединените щати продължават да притежават ресурси, съюзи и творческа енергия, за които конкурентите им могат само да мечтаят. Те обаче губят моралния кредит, натрупан след Втората световна война, когато превръщат правилата в оръжие, партньорите в подчинени и дипломацията в ултиматум. Светът не отхвърля Америка; той отхвърля претенцията, че американското превъзходство е вечен и неподлежа́щ на обсъждане закон.
Източник: Маринов NEWS
