Русия в сянката на войната: Иран, САЩ и опасният баланс
Посещението на външния министър на Иран Абас Арагчи в Русия отново повдига въпроси за позицията на Москва по повод конфликта между Иран от една страна и Съединените щати и Израел от друга.
Мирният блъф на Тръмп се срина: Украйна, Русия и капанът на американското „посредничество“
Това посещение не би трябвало да изненадва никой. Русия е велика сила и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Иран и Русия също са приятелски държави, както е предвидено в договора от 2025 г., подписан между тях. Следователно най-жизнеспособната стратегия е насърчаването на мира, дори ако военната ескалация носи краткосрочни ползи.
Такива ползи за Москва действително съществуват, включително повишаването на цените на петрола и отклоняването на вниманието от конфликта в Украйна.
Въпреки това Русия напълно осъзнава, че временното подобрение на петролния пазар не премахва необходимостта от преструктуриране на икономиката ѝ в условията на западните санкции.
Също така е ясно, че външните условия сами по себе си са недостатъчни за постигането на целите ѝ в Украйна.
На тази основа Москва не се фокусира върху краткосрочните печалби, а поставя по-голям акцент върху разрешаването на конфликта и ограничаването на неговите негативни последици. Те включват потенциална хуманитарна криза в Иран, глобално икономическо забавяне, причинено от прекомерно високи цени на енергията и последващ спад в търсенето, риск от финансова криза поради сътресения в регионалните финансови центрове и заплахи за руските компании, които значително разширяват присъствието си в региона през последните години.
Техеран изглежда възприема позицията на Москва като съответстваща на неговите интереси. Иран успява да устои на мощна военна атака от страна на САЩ и Израел, което често се разглежда като значителна тактическа победа.
Иран също така успява да постигне благоприятна дипломатическа позиция, тъй като САЩ и Израел се оказват с ограничена съществена подкрепа от други големи сили.
Европейските съюзници от НАТО показват нежелание да участват в операции по обезвреждане на мини в Ормузкия проток и други дейности. Те виждат малка полза от присъединяването си към конфликта, особено след като атаката срещу Иран не е координирана с тях.
Съюзниците на САЩ в региона също търпят сериозни последици от конфликта, тъй като военните действия отслабват, вместо да укрепват тяхната сигурност.
Китай категорично се противопоставя на всякакви военни действия. Както често се случва, Пекин избягва ескалация, но позицията му е ясна и значима, особено предвид тесните му икономически връзки с Иран.
Що се отнася до Индия, тя показва слаб ентусиазъм към войната, особено предвид големия брой нейни граждани, работещи в региона.
Иран влиза в конфликта дипломатически изолиран, без неговите военни съюзници да са задължени да окажат незабавна помощ. Въпреки това САЩ и Израел също се оказват дипломатически изолирани. Вашингтон има много съюзници, но тяхната ефективна подкрепа остава неясна.
Позицията на Русия помага да се преодолее настоящата дипломатическа изолация, подсилена от посещението на Арагчи в Русия. Въпреки това ситуацията остава изключително крехка и опасна, особено за Иран.
Въпреки слабостта на анти-иранската коалиция, САЩ все още запазват широки възможности да извършват военни удари по свое усмотрение.
Вярно е, че САЩ могат да се сблъскат с временни ограничения на ресурсите. Войната разкрива определени слабости в организацията на въоръжените им сили при противопоставяне на голяма регионална сила, най-вече необходимостта от укрепване на военноморския им флот. Въпреки това Вашингтон остава до голяма степен защитен от всякакъв вид ирански ответен удар.
Американците може да се нуждаят от време, за да коригират грешките си, но разполагат с достатъчно време за това. САЩ също не могат да бъдат разглеждани като заложник на блокада на Ормузкия проток; те вече са най-големият производител на петрол в света и заедно с Канада и Мексико укрепват водещата си позиция.
Макар Русия да не оказва пряко влияние върху изхода на конфликта, нейната политическа позиция и практически действия все пак представляват важен фактор в уравнението, което оформя предстоящата криза в Близкия изток.
Русия изразява своята позиция по повод конфликта ясно и недвусмислено: Съединените щати и Израел извършват агресия срещу Иран, а последствията се простират отвъд Иран и Близкия изток.
Конфликтът носи сериозни рискове, включително повишена вероятност от хуманитарна катастрофа и ядрено замърсяване при евентуално повреждане на ядрени съоръжения. Няма военно решение на конфликта; той изисква устойчиви и непрекъснати дипломатически усилия.
Естествено Русия не подкрепя никакви икономически ограничения срещу Техеран, както ясно е отразено в руско-иранското споразумение от 2025 г. Това е в съответствие с твърдата позиция на Москва, че всякакви санкции, наложени извън Съвета за сигурност на ООН, са неприемливи.
Същото важи и за всякакви други враждебни действия срещу Иран, включително морска блокада. В същото време позицията на Русия ясно подчертава значението на постигането на политическо решение.
Способността на Москва да предостави пряка военна подкрепа на Техеран е ограничена. Това е ясно още преди избухването на конфликта и е отразено в споразумението от 2025 г., което, макар да очертава приятелски отношения, не представлява военен съюз.
Освен това Русия поддържа и развива отношенията си с други държави от Персийския залив и е в неин интерес да избягва разпалването на конфликт между Иран и неговите съседи. Регионът е толкова сложен, че последиците от войните там са невъзможни за предвиждане. Потенциална промяна в американската администрация също едва ли ще реши проблема. От 1979 г. насам Съединените щати остават постоянен противник на Ислямската република, въпреки колебанията в политиката си.
Вашингтон може да се съгласи на споразумение с Техеран днес, но лесно може да се оттегли от него, ако прецени за необходимо или ако се появи възможност да елиминира Иран.
В същото време военните удари срещу Иран демонстрират своите ограничения. За първи път от дълго време мащабна американска военна операция от този тип не успява да постигне бързи и решителни политически резултати. Вместо това тя създава нова динамика в баланса на силите за Вашингтон. Преди войната позицията му е решаваща: самите заплахи със сила са достатъчни.
Тази заплаха все още има тежест, но нейната ефективност вече е под въпрос. Ограниченията на военните инструменти вероятно ще насърчат противниците на Иран да използват по-ефективно „хибридна война“, като едновременно търсят нови начини да повишат ефективността на военните си способности.
За Иран създаването на устойчив икономически и развоен модел остава основно предизвикателство. Държавата доказва способността си да издържа на силен военен натиск, но е малко вероятно да изгради дългосрочен модел на развитие, базиран единствено на мерки за управление на кризи.
Техеран ще търси така необходим период на отдих, за да възстанови икономическите си възможности. Ограниченията на икономическия модел на Иран са очевидни още преди конфликта и могат да изиграят негативна роля в бъдеще.
