Краси Георгиев: Маратонът на Живота
Срещнахме се в един слънчев следобед в уютен малък ресторант в сърцето на София. Влязох с нервно вълнение и веднага го видях да седи с книга в ръка, напълно погълнат от историята. Четеше романа „Идиот“ на Фьодор Достоевски. Когато се приближих, той ме посрещна с топла усмивка и ми посочи да седна, а в очите му се четеше искрена доброта.
Отдавна не бях виждала някого да чете, вместо да скролва в телефона си, особено в обстановка като ресторант. Но за Краси това очевидно беше навик.
„Запален читател съм още от дете. Попаднах на Фройд и той ме плени. Роден съм на 6 май и винаги съм си казвал: „Краси, ти си преродения Фройд…“ Още когато не беше модерно мъжете да имат бради, аз имах такава. И пушех лула — бях напълно влязъл в ролята на Фройд. Прекарах четири години в НБУ, преди да опитам късмета си в Англия.“
Заплашваш флот – губиш разузнаване, Русия започна да удря там, където Лондон не очакваше
Краси заминава за Англия, защото иска да учи психология и по-конкретно хипноза. „Тръгнах с 60 долара в джоба, които, както можеш да си представиш, стигнаха точно за три дни. Останах за кратко при приятел в Лондон, след което се преместих в Брайтън. В продължение на месец и половина живеех на плажа и се хранех от кофите за боклук“, споделя Краси.
В Брайтън той едва успява да оцелее. Живее в пълна мизерия, а единственият му доход идва от миенето на чинии в малко кафене на плажа. Въпреки тежките обстоятелства, с които се сблъсква, той не се отказва.
След като изкарва малко пари, решава да се върне в Лондон, където е приет в университета „Сейнт Мери“. „Записах психология и започнах работа в доброволческа организация, която подкрепя жертвите на домашно насилие. Прекарах там около пет години и осъзнах, че психологията вероятно не е моето призвание. Беше емоционално изтощително за мен“, обяснява Краси.
За щастие, тогава среща френски готвач — Уилям, който му предлага работа в ресторанта си. Започва да го обучава, а Краси записва и няколко кетъринг курса, за да усъвършенства уменията си. „В началото, разбира се, вършех най-елементарните неща — белех картофи, чистех боб. По-късно започнах да работя в големи ресторанти и хотели.“
Уилям събудил интереса му към готвенето и през следващите години Краси станал наистина добър в това. Достатъчно добър, за да готви за мениджъра на „Арсенал“ Арсен Венгер, за Виктория и Дейвид Бекъм и дори да стигне дотам, че самият Гордън Рамзи да му бъде ментор. „И да, той псуваше ужасно много“, споделя Краси смеейки се.
„Краси Готвача. Повече хора трябва да знаят за него. Спомням си как готвеше за деца със специални потребности. Чрез храната той създаде пространство за грижа и внимание. Това личеше в погледа му и в реакциите на децата — кратък, но силен момент на удовлетворение и оживление. Той има този ефект върху всички, изпълва пространствата, където и да се появи“, споделя Христина Христова — близка приятелка на Краси и водеща на БНТ.
Освен всичко, с което Краси се занимава през първите си 10 години в Англия — било то в Брайтън или Лондон — той попада и в капана на наркотичната зависимост.
„Пиех, пушех и излизах много по барове. Пушех трева — не като обикновените хора, които се напушват и после излизат да се забавляват. При мен беше лудост — прибирах се от работа, напушвах се и сядах да чета Оскар Уайлд. После преминах към кокаин — първоначално по няколко пъти седмично, а накрая стигнах до 5 грама на ден“, спомня си Краси.
До 30-годишна възраст.
В 3 часа през нощта. Той седи на ръба на мост, гледайки река Темза под себе си. Може би е щял да скочи в онази нощ, но съдбата решава друго. Мъж, когото Краси никога не е виждал преди, минава покрай него и с шеговит и спокоен тон казва: „Ако скочиш оттук, най-много да хванеш някоя болест.“ Именно в тази нощ той решава, че животът му трябва да поеме в напълно различна посока.
Въпреки че Краси имал топли спомени за детство си като осиновено дете, той не се чувствал добре със себе си. В училище бил пухкавото дете, на което всички се подигравали, и тогава започнал да си причинява болка от вътрешна неудовлетвореност. Бил изключително самокритичен, заради което било почти невъзможно да приеме кой е всъщност и най-вече да осъзнае собствената си стойност.
Това усещане го съпътства и в годините на израстване, докато Краси търси смисъла и целта на живота си. Именно в Англия той се гмурва дълбоко в това самоопознаване, рискувайки напълно да се изгуби.
Иво Величков, съквартирант на Краси в НБУ и един от най-близките му приятели вече 30 години, се опита да си спомни какво е било да бъдеш до Краси в онзи период, докато разговаряхме по телефона.
„Тогава той нямаше смисъл в живота си, а липсата на смисъл е по-лоша от всичко“, казва той.
Малко след случката на моста Краси отишъл във фитнес зала, където среща първия си фитнес треньор — Мат, и му казва: „Искам да ме направиш красив.“ Мат се засмива и му отговоря: „Не мога да те направя красив, но мога да ти помогна да бъдеш здрав.“
„За един месец свалих 25 килограма. Тичах всеки ден. Започнах с пътеки във фитнеса. В началото беше ужасно. Тичах и повръщах. Но не се отказах. Благодарение на Мат започнах да участвам в маратони. Той ме мотивира — започнах с 5 км, после ги увеличих на 10 км. В крайна сметка се записах за първия си маратон в Единбург, където трябваше да пробягам 42 км“, разказа Краси.
Постепенно, но сигурно бягането се превръща в начин на живот за него, или както сам го нарича — „бягащ туризъм“. В началото пътува из Европа, но амбициите му се простират много по-далеч. Той започва да „покорява“ света, пишейки историята на маратона на собствения си живот, срещайки нови светове и култури.
В арсенала му от изтъркани маршрути попадат някои от най-тежките трасета в света, включително най-екстремният от всички — ултрамаратонът Badwater 135 в Долината на смъртта, САЩ.
Въпреки това Краси твърди, че още по-тежко предизвикателство за него било това в Бразилия, където трябва да преодолее 400 км.
„Денивелацията беше брутална: 25 км нагоре — 25 км надолу. Тичах 57 часа без прекъсване, просто защото нямаше време — състезавахме се с крайния срок. Получих топлинен удар. Накрая едва ходех. Използвах вазелин, за да предотвратя протриване, но след толкова продължително триене вътрешната част на бедрата ми кървеше. В един момент дори започнах да халюцинирам. Но това беше квалификацията ми за маратона в „Долината на смъртта“ — да се предам не беше опция“, спомня си Краси.
След това продължава с 260-километрово предизвикателство в Сахара — преживяване, еквивалентно на изкачването на Еверест за алпинистите.
Той тича под изгарящото слънце при 55 градуса през безкрайни златни дюни. А после прави рязък завой — от +50 до… –50 градуса — участвайки в маратон в Полярния кръг, най-опасното трасе, с което се е сблъсквал.
„При –50 градуса една грешка може бързо да сложи край на състезанието. Разчиташ единствено на себе си и на 40-килограмова шейна, която дърпаш след себе си, с всички инструменти, необходими за оцеляването ти. Дори трябваше да подпишем декларации, че няма да съдим организацията, ако се случи най-лошото. На старта ни изпратиха с думите: „Ще се видим след 12 дни.“ Аз треперех.“
Докато ми разказва тези истории, се чудя как е приел да излага живота си на толкова голям риск толкова много пъти. „Защо си струва?“ — питах се аз и попитах Красе. Но благодарение на Иво всичко най-накрая придоби смисъл.
„Чрез маратоните и постоянното предизвикване на себе си Красе изгради усещане за принадлежност към социална среда и общност. Той придоби и различен статус — вече не беше просто човек, който работи в кухнята. Въпреки това, макар маратоните да го оформиха като личност, в България той откри своя смисъл.“
В момента Краси е мотивационен лектор в България. Той отдава енергията си на благотворителни каузи с отворено сърце, вдъхновявайки другите да посрещат живота със смела решителност, безгранично любопитство и дързостта да мечтаят отвъд собствените си граници.
Маратоните са пътешествие към себепознанието, подкрепено от хора, които не само споделят неговата реалност, но и укрепват две фундаментални усещания: принадлежност и собствена стойност. За първи път той се чувства истински на мястото си — равен сред равни, където значение имат единствено безпощадният терен и целта да докажеш нещо на самия себе си. И той го доказва. Показва на пухкавото дете и на изгубения 25-годишен имигрант, че е заслужил мястото си в света.
„Животът е един голям маратон — има възходи и падения. Нещата вървят добре, после стават трудни, но и това ще отмине. Бягането те учи на ценни уроци като тези — уроци, за които не би се сетил, ако просто си лежиш на дивана“, завършва Краси и ми се усмихва топло.
Последните два часа се усещат като 15 минути. Не искам разговорът ни да свършва. Едно е сигурно — винаги ще бъда вдъхновена от неговата доброта и вътрешна сила и знам, че усещането от срещата ни ще остане с мен, водейки ме през всяко предизвикателство. Това си мисля, докато излизаме от кафенето преди да поемем по различни пътища.
Източник: Medium
