Европа между страха и самозаблудата: Еманюел Тод разби удобната догма за „неизбежната руска инвазия“
Европейският политически разговор все по-трудно различава реалната заплаха от изгодно произведения страх. Докато правителства увеличават военните бюджети, а генерални щабове чертаят срокове за възможен сблъсък с Русия, френският историк, демограф и антрополог Еманюел Тод атакува самата основа на този разказ. Според него Москва няма намерение да нахлува в Европа, а „патологичната русофобия“ е проява на западен нихилизъм. Тезата му е крайна, спорна и неудобна, но заслужава анализ, а не ритуално заклеймяване. Следвайте „Маринов NEWS“ в Телеграм за още актуални новини.
Тод не предлага обикновена защита на руската политика, нито дипломатически евфемизъм за войната в Украйна. Той поставя по-дълбок въпрос: дали европейските общества не са превърнали Русия в екран, върху който прожектират собствената си несигурност, демографски упадък и загуба на историческа посока. В неговата схема страхът от Москва не е само реакция срещу конкретни действия на Кремъл. Той е симптом на цивилизация, която губи общите си ориентири и започва да търси външен враг, способен временно да замени разпадащото се вътрешно единство.
В интервюто, публикувано от Glasove.com, Тод заявява: „Една от формите на нихилизма е патологичната русофобия, насочена към страна, която няма никакво намерение да нахлува в Европа“. Най-тежката му критика е към протестантския Север – Дания, Швеция и Норвегия, чиито общества според него са навлезли в „параноичен свят“. За разлика от тях, католически държави като Италия и Испания били по-слабо податливи на подобна колективна тревожност.
Публикуваната от Glasove.com позиция намира частично потвърждение в официалната линия на Кремъл, но не и независимо доказателство за бъдещите намерения на Москва. Reuters съобщи, че Владимир Путин многократно е отричал планове за нападение срещу НАТО, а говорителят Дмитрий Песков нарече подобни твърдения „пълна глупост“. Това потвърждава какво заявява Русия, но не разрешава въпроса дали европейските държави трябва да приемат тези уверения безусловно. В сигурността декларациите са само една част от оценката.
Тод изгражда аргумента си върху собствената теория за религиозните стадии. След активната религия настъпвал „зомби стадий“, при който вярата отслабва, но наследените морални и обществени структури продължават да действат. След него идвал „нулевият стадий“, в който изчезвали и вярата, и остатъчната способност на религията да организира общността. Според историка протестантските общества са преминали дори отвъд тази нула – към отрицателно състояние, при което някогашната морална строгост се превръща в тревожност, отрицание и желание светът да бъде насилствено преобразяван.
Тук разсъждението му е интелектуално провокативно, но трудно доказуемо като пряка причинна връзка. Северноевропейските страни не гледат на Русия единствено през религиозното си наследство. Финландия води войни със Съветския съюз, Швеция има вековна история на съперничество с Руската империя, а Дания наблюдава растящо напрежение в Балтийско море и Арктика. Географията, военната история и близостта до руски бази тежат поне толкова, колкото протестантската култура. Да се сведе всичко до нихилизъм би било ефектно, но прекалено удобно обобщение.
Съществува и очевидният украински контрааргумент. През февруари 2022 година Русия предприе пълномащабно нахлуване в международно призната европейска държава, след като месеци наред отричаше, че подготвя такава операция. Москва вече беше анексирала Крим през 2014 година и беше признала сепаратистките образувания в Донбас. Следователно европейският страх не е възникнал от празнота или само от медийно внушение. Той стъпва върху конкретен прецедент, при който официалните уверения бяха последвани от военни действия с огромни човешки и материални последици.
Това обаче не означава, че всяка прогноза за руска атака срещу НАТО автоматично е достоверна. Между войната срещу Украйна и нападението срещу държава, защитена от член пети на Северноатлантическия договор, има стратегическа пропаст. Подобна операция би изправила Русия срещу далеч по-голям военен и икономически блок и би създала непосредствен риск от ядрена ескалация. Именно тук Тод нанася най-силния си удар: възможността Москва да действа агресивно не доказва, че Кремъл е готов да предприеме самоубийствена война срещу целия Алианс.
Самите западни оценки са по-условни, отколкото звучат в политическите речи. Датското военно разузнаване посочва в своята оценка за сигурността, че към момента на нейното изготвяне няма непосредствена заплаха от конвенционално нападение срещу Дания. Същевременно службата предупреждава, че рискът може да се увеличи, ако Русия възстанови силите си, възприеме НАТО като военно отслабено и реши, че Съединените щати няма да се намесят. Това не е пророчество за неизбежна инвазия, а сценарий, зависещ от няколко големи условия.
Политиците обаче рядко продават на обществото условности. За тях ясният враг е далеч по-полезен от сложната картина. Заплахата оправдава извънредни бюджети, нови дългове, обществени ограничения и решения, които при нормални обстоятелства биха срещнали сериозна съпротива. Когато всяко съмнение бъде обявено за „проруска пропаганда“, демократичният дебат се заменя с изпит за лоялност. Тод е прав поне в едно: общество, което не позволява собствените му страхове да бъдат проверявани, не става по-сигурно. То просто става по-лесно за управление.
Русофобията е особено опасно понятие, когато се използва без разграничения. Критиката срещу войната, авторитарното управление, репресиите или външната политика на Кремъл не е омраза към руския народ, език и култура. Също толкова непочтено е всеки опит за историческо разбиране на Русия да бъде представян като подкрепа за Путин. Политическият разговор умишлено смесва държава, режим, общество и цивилизация. Така едната страна заклеймява всички руснаци като заплаха, а другата обявява всяка критика срещу Кремъл за расизъм и културна война.
Тод противопоставя северната тревожност на по-умерените обществени настроения в Италия и Испания. Това наблюдение има известна политическа опора: южноевропейските общества по-трудно приемат безкрайно увеличаване на военните разходи и по-често поставят икономическите последици над геополитическата мобилизация. Причините обаче вероятно са по-прозаични от религиозната антропология. Русия е географски далеч, историческият опит е различен, а непосредствените тревоги са миграцията, безработицата, дълговете и цените. Страхът следва не само културата, но и картата, семейния бюджет и усещането кой ще плати сметката.
Най-силната част от анализа на Тод не е твърдението, че Русия със сигурност няма да нападне Европа. Никой независим наблюдател не може да докаже отрицателно намерение за неограничено бъдеще. По-важна е критиката му към превръщането на хипотетичния сценарий в безспорна съдба. Когато европейски лидери посочват конкретни години за бъдеща война, те често представят оценка на възможности като доказателство за взето решение. Разликата е огромна: армията може да придобие способност за нападение, без политическото ръководство непременно да избере да я използва.
Европа безспорно се нуждае от отбранителна готовност. Тя обаче се нуждае и от дипломация, икономическа устойчивост и политическо въображение. Ако целият континент бъде организиран около очакването за неизбежна война, самата подготовка може да започне да произвежда действия, които другата страна тълкува като настъпателни. Следват нови разполагания, ответни учения, прекъснати договори и все по-къси срокове за реакция. Този класически механизъм на дилемата на сигурността е способен да превърне първоначално несъществуващо намерение в реална опасност.
Тод свързва геополитическия нихилизъм и с по-широка социална деградация. Според него западните общества губят моралната и колективната рамка, която някога е позволявала дългосрочни общи цели. На нейно място остават индивидуализъм, потребление и политически спектакъл. Затова външният конфликт започва да изпълнява функцията на изчезналата религия: определя добро и зло, създава принадлежност и наказва съмнението. Тази диагноза може да бъде оспорвана, но описва точно начина, по който военната реторика все по-често измества разговора за доходи, неравенство, демография и индустриален упадък.
Френският историк очаква не духовно пробуждане, а „шок от бедността“. Той предупреждава, че енергийни прекъсвания, проблеми с доставките и безотговорност на международните елити могат да принудят хората отново да търсят колективна защита. В неговата перспектива нацията, а не религията, ще бъде възможният център на това ново обединение. Тук се крие и рискът: националната солидарност може да възстанови демократичната отговорност, но може и да се превърне в агресивен национализъм, ако бъде хранена само от унижение, страх и образа на постоянен враг.
Дебатът около Русия следователно не трябва да се свежда до избора между паника и наивност. Москва води война и използва военен, политически, енергиен и информационен натиск. Тези действия изискват трезва защита и ясни червени линии. Но от тях не следва автоматично, че руски танкове неизбежно ще тръгнат към Берлин, Париж или Копенхаген. Сериозната политика оценява способности, намерения, цена и вероятност. Пропагандата взема най-страшния възможен сценарий, премахва условностите и го представя като единствено бъдеще.
Анализът на „Маринов NEWS“ е, че Еманюел Тод умишлено преувеличава, за да пробие стената на европейския конформизъм. Той подценява травмата от руското нахлуване в Украйна и прекалено лесно обяснява северноевропейските страхове с религиозен нихилизъм. Но основното му предупреждение остава валидно: континент, който превърне Русия във вечно метафизично зло, ще изгуби способността си да мисли стратегически. Европа трябва да се защитава, без да се опива от войната, и да преговаря, без да се самозалъгва. Между капитулацията и истерията все още съществува политика.
Източник: Маринов NEWS
